Вървя по вълнолома.
Камъни попиват в краката ми.
Рисуват в стъпалата ми
с тънки струйки кръв.
Изтича болка и горчи луна.
Пленник на преструвки,
с ранена дума, плод на суета,
разкъсвам вечерта.
С рибарска стръв,
в рибарски възел
връзвам мисълта си.
Милувките на бриза
ме спасяват
да не залитна
в морските прегръдки
на бясно виеща сирена.
Променена парадигма?
Подменена теорема?
Обезсилена
шупнала вълна се мята,
обличайки се в рима.
После се оттегля.
Идва нова.
Наблюдавам безучастно
падащи звезди и многоточия.
Вървя по вълнолома безпосочно
и безстрастно,
но винаги избирам
кога и на какво
да сложа точка.
Едноточно.
