Любовта ти утихна като пролетна буря.
Сега си вече угар - полегата.
Отмиваш изостаналите чувства
в канавката с листата и водата.
След бурята така е, изсветлява.
Нищо, че сумти престъпен вятър.
Като в хан се срещат тишината
и глъчка от антракта на театър.
Мирише на сено, на нещо свежо.
Тежеше ти остатъчното бреме,
като презряващ плод, увесил се на клона,
за среща със земята беше време.
Тъй пееше магарешкият трън
и с цвят лилав зареждаше небето.
Отмина любовта ти като сън,
кошмарът свърши, леко е в сърцето.
И слънцето изгря със цвят на фурма
и изкрещя гласът на телефона,
а ехото се сгромоляса в урва
и като фас, захвърлен през балкона,
микрофония проглуши душите ни.
Денят увисна на въжето, да се беси.
Когато любовта е само дума,
не струва да прикриваш бесовете си.
До тук добре те чух.
Не искаш да ме виждаш,
а аз пресипнах от любов да те лаская.
Ще бъда непознат за теб, нериторичен.
... и няма да те търся вече в рая.
