БЯСНА ЧАЛГА /Изпростях! Простете!/

Изпростях!

Простете!

Пъпли ме зараза.

Скачат бесовете

в душата ми!

Проказа!

Моля, разберете -

исках да обичам,

исках да съм влюбен.

Но уви, несретен

тъна в простотия

и в живот безвкусен.

Плод на бясна чалга,

с поглед демоничен,

гони ме весталка -

много ме обича.

Аз, като попарен,

не, като девица,

бягам олигавен

и за помощ викам!

Тъкмо се отскубвам,

но бездомна кучка

злобно ме захапва

и съм без обувка.

Как да съм духовен,

целият съм в рани,

Дяволът разгонен

с обич ме измами.

Кални са словата.

Моля ви, простете!

Плод на суетата

раждат бесовете.

И в любов се вричат,

и във вярност също,

всеки ден обричат

на бездарна същност

От портрета гледа

мутра с поглед властен:

- Прост си като мене!

Изводът е ясен.

Моля, разберете!

Пак се извинявам!

С приказки културни -

само се излагам.

Послание без грим

Останал без сърце,
с очи като сахара,
допушвам без лице
последната цигара.
Отмина този стих.
И пак не казах нищо.
Дали се уморих
в старание излишно.
В потъналия залез
не търся красотата.
От вино се напих
или от тишината?
Мирише на липи
и на зелена пролет.
В очакване тупти
желание за полет.
Да чакам ли, кажи,
мигът презрял, отронен,
в съня да превали,
в прииждащия спомен?
Или неустрашим,
в стенание от рими,
в послание без грим,
да моля теб - Прости ми!

Роман без страници

Кори за баници.
Гладни гларуси.

Попарен мозък.
Съдби без страници.

Лунатици-безбожници.
Словесен отломък.

Безполови спомени.
Безпризорен потомък.

Болящи кътници.
Ядки от рими.

Цедени емоции.
Препарирани зими.

Хрущял от акула.
Разказ от супа.

Стих от хриптене.
Надежда в хралупа.

Вълни безпризорност.
Втвърдено вълнение.

Без колебание.
Без повторение.

Призрачно бдение.

Погребение.

Едноточно

Вървя по вълнолома.
Камъни попиват в краката ми.
Рисуват в стъпалата ми
с тънки струйки кръв.
Изтича болка и горчи луна.
Пленник на преструвки,
с ранена дума, плод на суета,
разкъсвам вечерта.
С рибарска стръв,
в рибарски възел
връзвам мисълта си.
Милувките на бриза
ме спасяват
да не залитна
в морските прегръдки
на бясно виеща сирена.
Променена парадигма?
Подменена теорема?
Обезсилена
шупнала вълна се мята,
обличайки се в рима.
После се оттегля.
Идва нова.
Наблюдавам безучастно
падащи звезди и многоточия.
Вървя по вълнолома безпосочно
и безстрастно,
но винаги избирам
кога и на какво
да сложа точка.
Едноточно.

На чаша чай

В такива дни, когато превалява,
и вместо теб ме топли чаша чай,
опитвам се за всичко да забравя,
да бъда част от водния безкрай.

Замислените капки метрономно
секундите без тебе отброяват
и бурята е някак монотонна,
и в сиви краски стиха оцветяват.

А чаша чай се сгушила в ръцете,
с мислите за тебе вместо захар.
Ти топлиш ме - дори да си далече,
аз търся те в прииждащия вятър.

Преглъщам бавно чая ароматен
и чувствата, които ме раздират.
В такива дни, когато превалява,
в чаша чай душата си изливам.

Три танкиста

Те бяха трима,
но не бяха танкисти,
а ученици от 12-ти А.
Нямаха петици, не искаха шестици.
Но имаха прекрасна госпожа.
Тя молеше се Богу да се вяснат,
с тройчица поне да ги дари.
Картинката и беше ясна -
курбанът лесно няма да уври ...

 

Светли покриви

Слънце за закуска? 
Събуждам се едва.
Сънищата са до болка изтърбушени.
Възглавницата е глава без памет,
косата - плесенясала. 
Ще си обирам крушите.
Ще си сервирам камъни 
и слънце за закуска.
Приготвих си и светли покриви -
в утрото ми липсваш до безчувствие.

Простостенна смърт

Сърдете се на стенния часовник -
той е крадецът на щастие.
Аз съм само пишещ бездомник,
панически криещ се в храстите
на секундите и часовете.

На стената се сърдете, не на друга.
Тя ме пази от слънцето и луната,
като бетонно-тапетна съпруга,
служител на сатаната,
ревнива и светотатна.

Охлузена, нахлува през прозореца
светлината, от грижи проскубана.
Нея обвинете заслужено,
че заговорничи със съпругата
на стенния часовник - стената.

Като двойник сянката му се плъзга,
в желание да се измъкне по пладне,
да се сборичка с мен на килима,
нежно да ме подразни,
докато това и омръзне.

И после да се скрие хвърковато
зад гърба на стенния часовник.
Подсвирквайки ми песничка в стакато,
колко е часът да ми припомни,
че време е да идва лято.

Диктува ми чрез морза тайни знаци,
разкрива кода на небитието -
"Часовникът ще спре да тиктака,
и ще спре на стената сърцето
в кутия празна от спомени."

Не се сърдете - казвам аз - на пророците
и на умрелите стенни часовници.

Цвят на фурма

Любовта ти утихна като пролетна буря.
Сега си вече угар - полегата.
Отмиваш изостаналите чувства
в канавката с листата и водата.
След бурята така е, изсветлява.
Нищо, че сумти престъпен вятър.
Като в хан се срещат тишината
и глъчка от антракта на театър.
Мирише на сено, на нещо свежо.
Тежеше ти остатъчното бреме,
като презряващ плод, увесил се на клона,
за среща със земята беше време.
Тъй пееше магарешкият трън
и с цвят лилав зареждаше небето.
Отмина любовта ти като сън,
кошмарът свърши, леко е в сърцето.
И слънцето изгря със цвят на фурма
и изкрещя гласът на телефона,
а ехото се сгромоляса в урва
и като фас, захвърлен през балкона,
микрофония проглуши душите ни.
Денят увисна на въжето, да се беси.
Когато любовта е само дума,
не струва да прикриваш бесовете си.
До тук добре те чух.
Не искаш да ме виждаш,
а аз пресипнах от любов да те лаская.
Ще бъда непознат за теб, нериторичен.
... и няма да те търся вече в рая.

Амонячна депресия

Извини ме!
Кисел съм и хапя.
Разлял се в амонячна тишина,
набирам телефона на палача,
среща уговарям при смъртта.
С продрано гърло разговор провеждам
и уговарям начин, дата, час.
Револверът с проклятия зареждам,
готов съм за последния си фас.
Преди да тръгна,
драскам словограма -
"Долу Левски, само ЦСКА".
И друго да напиша, все е тая -
пореден статус в нечия стена.
Каквото имах казах го на воля.
Сега е вече време да мълча.
Депресията, казват, е световна,
но плюла е и в моята душа.
Затуй съм кисел.
Извини ме!
Хапя.
Потънал в киселинна тишина.
Азотно съм димящ, горящ и плашещ.
Дано не се уплаши от това смъртта?

Лятно мечтание

Мечтая за море
и пясъчни дюни,
за ласки от вятър,
за старата кана
с омайно розе
на пенливия бряг,
за птичия крясък.
Мечтая за теб,
морскокрила богиньо.
Любовта ми към теб
сбира мислите в рима.
Ти си бризът среднощ,
който огън разпалва,
през прозореца влязъл
на моята спалня.
Ти си танцът на пясъка,
който прониква
между пръстите
на нозете ми,
докато скитам
в пустинята.
Танцуваш по
джапанки,
с басмена рокля,
мечта за живот си ти-
моята котва.

Салата Fuego

Накъсвам секунди в зелена салата,

с много оцет и малко прошуто,

добавям домат и кисела краставица,

режа на ситно съзнание блудно.


Разсечени падат следи от любови,

обилно поръсвам ги с черен пипер.

Приготвям свойта салата-ордьовър,

подреждам я фино, като бижутер.


Забравена мисъл, обрасла с вината

на сляпа прокоба, в съня ми сумти -

нима е напразно пролята сълзата,

когато от спомена още боли?


И влиза въпросът в соса от чесън,

нищо, че малко дъха ще влюти.

Нарязана завист добавям за дресинг

и малко галета от стрити мечти,


настъргана гордост и стръкче от его,

добавям кафена лъжичка печал .

Вкусът е божествен - салата Fuego,

рецептата лично от Бог ми е дар.

Розово спасение

Усмихва ти се розово момиче,
залива бреговете на съня ти,
обсебен си, безумно те привлича,
попиваш аромата на дъха и.

С всеки жест душата ти докосва.
Изпълва те със щастие и радост.
Звънливият и смях те омагьосва,
припомня ти забравената младост.

Ти скитник си, а тя - кристална фея.
Познахте се в тунелите на здрача,
в утрото на любовта се смеете,
а вишнев цвят облива ви словата.

Слънчева, сияеща, прекрасна,
дошло във самотата ти видение,
тя ще те дари със красотата си,
превръщайки се в розово спасение.

Сънят на пеперудите

Корените на дърветата прегръщат земята,
клоните им в небето са впити.
Птиците плуват, като риби, в тишината,
пеперудите са феи и орисници.
Крилата им са ураганни в реалността-илюзия.
Сънят е извечната тайна, която пазят,
разкрита само на тях, на пеперудите.
Летят в контурите на секундите
и  се топят в океана.
Така сънуват пеперудите
- огледално:
горе е долу, а раят е адът.

Дъжд от слова

Хайде небе!
Защо не валиш?
Имам нужда от твоята сила -
да отмиеш страха
и грима да свалиш,
и душата с вода да измиеш.
Тихо стене нощта,
зажадняла за ласка.
Хайде! Почвай!
Затварям очи!
Само тътен не стига!
Не ръми, отпусни се!
Хайде давай,
вали ме, вали!
Нека падат реки,
изсипи водопади!
Разпилявай небесни сълзи!
Имам нужда от теб,
не от празни тиради -
любовта ми от огън спаси!
Тази жажда изгаря,
като фас в пепелника -
и в пепел превръща нощта.
Хайде, моля те! Почвай!
Стига вече въпроси!
Искам дъжд от любовни слова!

Разпетъчно

Безмълвни ектении
пеят короните на дърветата,
които очакват скорошното си
превръщане в кръст.
Магистралите са вече построени -
търговците в храма са строени
и трънните венци плетат
от плът и кръв.
Готов е пътят към Голгота -
Варава чака опрощение,
Пилат Понтийски от вината
се изми.
Колко струваше Граала,
в който се удави надеждата,
докато чакаше
поредното възкресение
на разпнатия Божи син?

Фосфорно сияние

По виадукта на страстта
ще влезе сталактитеният фосфор,
с шепотните ноктюрни
на нефритени мъглявини,
в подводните ти катедрали,
с кълба кристална единосъщност,
за да открие пътя към дома
на кехлибарния грозд в
неидващото утро.
Пеят корените на страстта,
впити в сумрачни стенания.
Базалтовите ти бедра
в безмълвна мантра се разтварят -
горят съня със фосфорни сияния.

Хаотично съновидение

Усещам хаоса!
Промъква се като змиорка,
през зелените храсти
на моите чувства.
Смутено просъсква,
иска целувка,
но иронично присвива очи.
Този хаос е друг - много фино се вмъква.
Разстила се в мен - и душата разгръща,
мек и нежен, като женски гърди,
не боли.
Постепенно настъпва,
и то не само по мръкване.
Очите размътва
с ултразвуково съскане.
С клепачите ми предава
далечни морзови съобщения.
И премигва прозрения - хаотични безвремия
на неясни видения
и откровения за безумен копнеж и мечти,
там, в съня ми - зеленикаво блато,
от което изплува, моето тяло,
сутрин рано,
в хаотично безделие,
Аза ми да спаси от унищожение
 и да кажа пред чаша кафе
- Добро утро, подредена реалност!
Хаосът ме зареди в съня ми
с виталност!

На четири

Написах те и листа сгънах.
На четири.
Порязах се на ръбовете
и хартията се оцвети
в ръцете ми.
Излъгах се,
че не боли,
че ми е все едно.
А беше ли ми?
Подпъхнах те всред
твърдите корици
на книгата,
за да изгладя
бесовете си.
Да отлежиш
нечетена
в сърцето ми,
и в
битието ми.

Шепот

В ръцете си нося шепот за теб,
в мислите - облаци вяра,
Моята обич съм скрил в амулет,
да те пази от зло и поквара.
Забъркал съм биле срещу беди -
за да ме срещаш с усмивка.
Поръсих небето с дъжд от звезди -
за всяка мечта по звездичка.

Изповед

Виж.
Останах сам, защото
душата ми не знае как да е свободна.
Крилата са били под иго твърде дълго,
привикнал съм към самота и болка.
Не можеш да ме убедиш,
да полетя отново.
Така ми е добре -
безмълвно, пусто.
Дали това е символът на Ада -
човек да се удави в чувства,
инфаркт да е специалната награда?
Сърцето ми е разтегливо.
Ще се справи!
Разпънато на кръст е,
но не спира.
По дланите съдбата се разлива,
в канали издълбала часовете
на всяка среща и раздяла,
на радостта, на бесовете
и всичко там е предрешено.
Във дланите е!
Няма грешка.
Уморено,
битието ми във вените се сляга,
оплетено от паралели и глаголи.
В мазоли са издути греховете.
Болят ръцете, питам се - Защо ли?
И мога ли в крила да ги превърна?
Отново?
Искаш да летя?
Да ме превържеш?
Но аз съм мъртъв!
Аз не мога!
Останах сам - така е отредено
в мига, във който махнах си крилата.
Избрах да съм човек и да съм тленен!
Ангелите ... отлетяха.

Глаголно пожелание

Измисли ме! Промени ме!
Сътвори ме! Оцвети ме!
Нарисувай ме! Твори ме!
Омагьосвай ме! Мисли ме!

Намери ме! Целуни ме!
Излекувай ме! Гали ме!
Потърси ме! Докосни ме -
прегърни ме с нежността!

Както винаги, стопли ме!
Във съня си приюти ме.
С топлината си дари ме,
в името на любовта!

Сърце от сняг

Ще върна времето,
което ти откраднах,
парченцата душа, които скрих,
и любовта, която не ти дадох,
и изгревите, от които те лиших.
И онова сърце от сняг,
в което вложих,
красивите и огнени мечти,
и нежността, и грижата, и спомена -
превърнати в изплакани сълзи.
Мислейки, че правя нещо важно,
безсрамно разпилях един живот.
Но някой ден ще върна огледално
всяка капка пръсната любов.
Кой твърди, че времето лекува?
Как да излекувам глупостта?
Ще те обичам без да се страхувам -
и всяка глътка обич ще ценя!

ЦВЕТНА ОБИЧ

Усещам ароматът в гласа ти -
мирис на любов и на лято,
звук, който гали сърцето ми,
като бриз от излитащо ято.

В небето, летящи свободни,
като приказни, нежни цветя,
над облаци, в безтегловност,
чувства ни раждат дъга.

Цветен става дъждът, безгреховен,
във вселенския ритъм вали
и нивите, жадни за обич
с нашата обич прегръща, пои.

И се слива с нозете ти боси,
в искрящият ти, кристален смях
и отмива всички въпроси -
дъждът е море от нашата страст.

Ароматът ти алено шепне -
аз съм твоята ярка звезда.
Гласът ти усмихнато трепне -
нашата обич е карма, съдба.

Целувам те

Целувам те! Целувам те! Целувам те!
Като вълна, целуваща брега,
Като светкавица, целуваща земята,
Като звезда, целуваща нощта.
Като пръстта, копнееща за влага,
Като пустинята, копнееща за дъжд.
Като искра, излязла от жарава,
Целувам те! Целувам те! Целувам те!
Като безумно влюбен мъж...

Заслепени

Виждал съм те с хиляди лъжи,
като змии пълзящи из душата ти.
Вените ти в тремор са били
от ужаса удавил сетивата ти.

Спускал съм се в долната земя,
в безсмислени уроци по страдание-
в теб откривах, болка и тъга,
но и страстта, която ме пленяваше.

Бях уплашен, болест е това -
като насекоми в любов изгаряхме!
Плени ни светлината на свещта,
оплете ни в любовно заслепяване.

Тренирах си ръцете във ръкуване -
защо не се научих на сбогуване...

Ксилофон

Ще вали дъжд за жените,
които пият бира
с приятелки и
поглеждат телефона
дали е проговорил
в чантата,
която тежи
от непотребните им
гримове,
защото те са
достатъчно красиви
и без тях.
Ще прочетат
съобщението,
което са получили
преди секунди,
ще преглътнат пяната
от мислите си,
ще се насладят на
музиката,
която съм им пратил
използвайки капките
на дъжда,
вместо ксилофон.
После,
стъпили на високите си
токчета,
ще балансират замаяни
по пътя си,
бързайки да
уцелят
вярната посока,
следващи ритъма
на втечнената улица,
която ги води
към моята
усмивка
и прегръдката,
която превръща
всяка пейка
в дом.

Скалпел

Погребвам гордостта си.
Накичвам я с надгробен камък.
Надпис:
"Безсмислено и пропиляно време."
Предадена, изсъхнала любов полагам и на гроба.
Уж бил съм уникален, а съм тленен...
Реже ножът
и сладострастно впива се в плътта.
Упойката е на привършване,
а болката е осезаема.
Експлодират мислите ми,
движат се по линиите на дланта,
като скалпел са,
в съдбата ми се впиват -
не чета ръце,
защото ме убиват.
В самота сърцето ми заспива,
в апатия и лаконичност,
но не спира.
Нищо лично.
Далеч от погледи.
Далеч от мисли.
Без причина,
без въпроси.
Имам чувството, че съм отлъчен от ума си,
без емоция,
омекотен и безтегловен.
Пея песен за лоялността - поредната измислица.
Приятел ли си или враг безволев?
Доверието, без да е потребно,
не струва и петаче и в безцелно
завоевание превръща се, в измама.
Вяра няма.
Няма вяра.
Чумав ли съм?
Или съм отровен?
Писна ми от паяци и мрежи!
Оплетени сме в този "уеб",
като мухи се давим  и в стремежи,
лъжи и страх.

Да търсиш истина във витруалността?
Логично ли е или е абсурдно?
Онемях - блудница да ме вини във блудство!?
Завесата пропуска светлина
и виждам грозната картина.
Отровни сенки, без душа
опитват се през хола ми да минат.
Не греша.
Преструват се на жертви и любими.
Но не са
и никога не са били.
И без значение е как ще се прикрият,
защото скалпелът се впива в мисълта,
и туморът не може да се скрие.
Болен съм от доброта.
Ще се лекувам.
Ще ми мине.