Дишаш. Жива си. Пулсираш.
Объркана е твоята душа.
Със себе си говориш, не заспиваш
и с чаша вино черпиш вечерта.
Отказваш златен трон - не си достойна,
не можеш ти в лъжа да се вречеш.
Защо не спиш? Душата непокорна
не можеш сам сама да разбереш?
И тъжна си. От скучни капки вино
роман греховен с глътките четеш.
Студено е. Но стопляш се във спомен -
отказваш любовта да погребеш.
не можеш ти в лъжа да се вречеш.
Защо не спиш? Душата непокорна
не можеш сам сама да разбереш?
И тъжна си. От скучни капки вино
роман греховен с глътките четеш.
Студено е. Но стопляш се във спомен -
отказваш любовта да погребеш.
И взираш се в звездите непотребни.
От космосът ти лъха суета.
Защо вселенски вещици, неземни,
набъркаха се в твоята съдба?
Нима скръбта в зениците на Бога
е само параван за нов кумир?
В сърцето ти покълнала тревога
залива те с безсмислици безспир.
И чудиш се дали ще е реално,
съдбата си в ръце да понесеш.
Божествено е чувството, сакрално -
живота пред смъртта да избереш.
Но питаш се, останала без сили,
какво да правиш с другото си Аз,
което зад прозореца се крие,
и търси любовта в угаснал фас.
и търси любовта в угаснал фас.
