Вяра за двама

Нямам вяра за двама,
даже за мене не стига.
Нима не е вид изневяра
да не повярваш в любима?

Как да повярваш на ужким,
когато сърцето диктува -
светите, искрени чувства
превръщат се в пагубна буря.

Унесен в любовни романи,
изпуснах най-тънката нишка-
всяка любов, вместо рани,
вяра безропотна иска.

Земята се разтресе

Земята се разтресе
в миг на невъзможност,
подскочила в съня си,
пробудена с тревожност.
Трясък на чинии
и паднала мазилка,
пропукани стени,
и счупени бутилки
събудиха нощта.
Земята се разтресе.
С огромен тъжен тътен
напсува боговете,
наречени човеци.
Разтърси се и млъкна.
Дано заспи отново,
че вечерта е дълга...

Топъл спомен

Кога си най-реална,

а кога не спиш?

Кога усещаш всеки вопъл на душата си?

Когато пиеш джин?

Когато отмъщаваш?

Кога си ти? 

Най-истинска?

Кога си жалка?

Кога е тъмно в теб?

Кога се чувстваш малка?

Кога в сърцето ти бушува 

на любовта безумното торнадо?

Кога обувките ти са от лед?

Кога харесваш се във огледалото?

Кога усещаш всяка струна,

всяка нота във всемира?

Кога намираш хоризонт?

Кога със хоризонт се сливаш?

Кога е тъмно в теб,

кога е кално?

Кога дъждът е само дъжд,

кога е плач?

Кога е срамно 

да изливаш същността си?

Кога шосето става път,

кога палач?

Кога намираш време за сина си?

И за мъжа до теб?

Кога в готвач превръщаш се,

кога в страдалка?

Кога успяваш да се преродиш в русалка?

Кога си силна?

Може би крещиш в съня си, 

но грим си слагаш сутрин.

И сърце си носиш.

Калта не ще те спре.

Прескачаш локви.

Жената в теб тъче дъждовните въпроси,

когато споменът за мен е още топъл.

Дъжделиво

По ноктите,
лакирани в червено,
се отразяват капки дъжд.
Мечтите преваляват
боязливо,
а чувствата не спират да
гърмят.
Светкавици,
макар за кратко,
просветват
в сивотата на деня.
Ноктите червени са -
навярно събрали
на дъгата цветността.

Язвително

Присвити устни, нечестиво,

с език отекъл в безтегловност,

очи присвити, горделиво,

горят в неистова злокобност.


Изсмукват въздухът искрите

на пламъци от себелюбие -

каденци лумнали в душите

след садистични интерлюдии.


Забързани пълзят ръцете,

завихрено фугато свирят.

Плътта - скована в междуметие,

в пристрастни чувства сублимира.


И след банална равносметка,

след очевидна вакханалия,

остава лудостта в отметка -

любов, изтъркана в мълчание.

Своенравна вселена

В тази своенравна  вселена
звездите се броят на пръсти.
Апатия или съмнение
ме пази от безумни страсти.
В тази мрачна, празна улица
калдъръмът стиска ме за гърлото,
земетръс ме намества,
порой ме замита
като паве,
изтръгнато от своите събратя.
Понякога плача,
докато изкачвам Хималаите,
или планина Фуджи.
Искам да избягам,
но не съвсем,
на ужким.

Като пред буря

Притихна телефонът.

Стаи се в очакване.

Обажда се твоето мълчание.

Оплакването е записано.

В книгата за оплаквания.

А къде са похвалите?

Скачам в съня си.

Напразно.

Няма неприето обаждане.

Неприето извинение

се блъска в прангите

на изкушението -

да се обадя.

Жадно препрочитам 

последната усмивка

и последното 

"-Добро утро!", 

което си пратила.

И ми липсва

наглия звън на телефона,

мразя го така 

притихнал.

Ще ползвам телепатия,

за да те повикам.

Ято от слова

Аз ще нося в себе си, до гроба,
Българско сърце, свободен дух,
Вярата в България и в Бога,
Горд, достоен син на Аспарух.
Древни планини са ми опора,
Езерата път са към небето,
Житото е злато в небосклона,
Залезът разтапя се в морето.
Искам да повярвам, че ще мога
Йероглифите житейски да чета -
Късчета от мъдрост и тревога,
Логика от минало дошла .
Моят път е тук! Не се предавам!
Няма от какво да ме е страх!
Отечеството си не изоставям!
Песните си не превръщам в грях.
Ритъмът им ме събужда рано.
С мисълта - не съм предател!
Толкова пътеки извървях.
Учех се да бъда и мечтател,
Фокусник, приятел, син и брат.
Хлябът нагорчава, не е лесно -
Цял живот преследва се мечта.
Често се отчайвах, но в небето -
Шепота дочувах на дъга,
Щастието скрила в цветовете,
Ъглите обляла в светлина,
Южна кръв преляла ми в сърцето -
Ято от прабългарски слова!

Българската азбука

Моя

Тя е щрих.

От пейзажа.

От моята стая.

От моя прозорец.

От въздуха даже.

От моята песен.

От моята рима.

Тя е моето всичко!
Тя е моя любима!

КАНА ГАЛИЛЕЙСКА

Дъждовна вода вали от очите.
В бъчвите вино няма..
Реките Тигър и Ефрат се сливат
в сърцето на океана.
Аз се сливам с мечтите си.
И при теб оставам.
И те обичам.
Времето ще обвиня в измама.
И ще те орисам
един следобед да съм само твой.
Безкраен, топъл и отнесен.
Вълната ще чете присъдата,
прибоят ще ни оправдае,
бризът ще ни гали с песен,
докато гроздето
разлива се в устата,
преобразило се във вино,
а лятото превръща се във есен.

Отричане

Чу ли?
Пропяха петлите!
От себе си три пъти се отрече.
Нима се уплаши и стана предател?
Себе си ли лъжеш, поете?
Нямаш ли сили?
Нямаш ли слово?
Нима сърцето ти
превърна се в камък?
Безсилно си отиваш в нощите,
при бесовете.
А стиховете без душа
са замък,
в който си заточен
до безсмъртие.
Тежи перото,
за жалост и за назидание
на всички смъртни.
Ще избягаш на разсъмване?
Преди петлите да пропеят?
И огласят поредното предателство?
Мечтател беше, с чувства необръгнали.
Сега не смееш да погледнеш огледалото.
От себе си ти три пъти се отрече.
Отрече се от любовта си.
Себе си ли лъжеш, поете?
Или се опитваш
да излъжеш
съвестта си?

Втора цигара

В непроницаем сън
и непрогледен мрак
невидима въздишка се полюшва
в завеси от копринен здрач и дим,
запълва дробовете - пуша.
В слабините на нощта
пулсира лилавият вятър,
с усещане за красота
дима разнася в тишината.
Мигът топи се в топлина.
Обвит в тютюнева емпатия,
погледът ми се потапя
в хиляди искри - съзвездия.
Еманципация на свободата.
Затворен съм в душата си.
Осъден доживот да чувствам
и да разбирам грехотата си.
С думи блудствувам
в тягостни процесии.
Принцесите са млади вещици.
Цветята - копия,
нанизващи колибри.
Една цигара
няма да ми стигне,
за да запълни празнотата.
Взривил съдбата,
паля втора.
Как да обясня на непушача
защо безсмислено се тровя?
Примамливо,
вълнуващо
обречен,
поемам дъх
и пиша
песен.

Завеса

Мирисът на дъжд се впива в сенките,
удобно подкопаващи очите ми.
Краката ми са изморени, вените -
пулсиращи алеи от безличие.
По кожата ми грубо свличат се
капки дъжд, в нецензурна игра.
Толкова съм малък, в междулистие
целия си свят ще събера.
Сивото небе ме заговаря с вятъра,
залутал се в косите ми.
Пак ще съм завеса на театъра,
в който ще представям оптимизма си.

Рекламен спот

Забравяш, че животът е илюзия
на несбъднати и непризнати влюбвания -
объркани мисловни отражения
на пожелателни мечти - съновидения,
понякога наричани Любов.
Забравяш, че са Думите измама,
вълни и хармонични съчетания,
използвани за самооправдание
на всяко душегубно колебание
чрез силата, която сублимират
от Божията същност на всемира
и вместо да са вик от отчаяние
са лудостите, носещи страдание.
Думите са тухлите, които
мислите ни зидат и ни вричат
в онази непоискана реалност,
предъвквана, подтискаща баналност,
понякога от скука посивяла,
понякога пречистена и бяла,
понякога възторжено фанфарна,
понякога ужасно травиална
безмислица, която ни осмисля,
с реалното усещане за мисия
в кратък телевизионен спот -
реклама на услугата Живот.

Неравноделен тик

Тиха си! Душата ти мълчи !
Притихнала е в непремерен ужас.
Задавяш се в очакване! Боли!
Пулсът е жребец препускащ лудо.

В тази тишина е спрял дъхът
на не една изгаряща целувка.
Спомените сякаш са от плът -
връхлитат те в съня, като вихрушка.

Сърцето, като стар шизофреник,
танцът си не спира да играе.
Ритащо в неравноделен тик,
аритмично сълзите ти вае.

Да върнеш искаш времето назад,
миг преди да дойде тишината -
щастието е фалшификат,
с който се подкупва самотата.

Тиха си! Душата ти мълчи
удавена в любовно наводнение.
Няма изход! Страшно е, нали?
Само тишината е спасение!

/Как да се спасиш от любовта?/

Виртуално елече

Двама души чакат до едно дърво. Чакат някой си Годо.

Виртуално обречени скитаме в нета,
сърфираме с мисли прикрити.
Стандартните фрази с досадни клишета
са мъдрости в статуси скрити.
В какво се превърнахме - в профилни снимки!
Човешкото в нета изчезна!
И стадо добитък, вместо на нивата,
пасем виртуално във фейса.
Дали ще отпием от прясното мляко,
което дои виртуала?
Или ще усетим целувката свята-
две точки и скоба накрая?
И как ще я караме? Свикнахме вече.
Не можем без интернет дрога.
Кафето си пием сами, но на лафче
с приятели близки от блога.
Модерен елек самотата облече,
зад приказни профили скри се.
Светът виртуален душите обрече -
реалната обич стопи се.

Предизвестена

С вкус на мусака,
пропит в недрата
на мухлясалата баня,
идва вечерта.
Буркан от тишина
отваря самотата
и пуши на терасата
цигара от тъга.
Не спира, не щади 
измъченото тяло.
Изгаря го до фас.
Не може да заспи.
Душата-огледало
раздира се без глас.
Едни яйца в тигана
кокорят се. Горчи
прегръдката-измама
в мираж от светлини.
Приятели виновни
вибрират телефона.
Батерия скимти
чрез празна тонколона.
Не смеейки да мръдне,
надеждата последна
се вкоренява нежно
в тъгата неизбежна.
- Дали е само плевел
в любовната градина?
Съмнение се свива
и с мислите се слива,
и с дъх на мусака.
Една бутилка бира
бавно изветрява
и се дегазира.
С умиращата пяна.
умира вечерта -
предизвестено-гаснеща,
надиплила в съня
непреживяно щастие,
ей тъй, 
за красота,
вместо причастие.

Безвкусно

Това е приказка, нали?
Или средновековно предсказание?
Не знаеш как боли нощта,
доведена до отчаяние.
Сутрините са без въздух,
изгревите са стенание
на измръзналите чувства.
Глух към всяко оправдание
мислите ми словоблудстват
и пак боли, боли, боли ...
безвкусно.

ТИ И АЗ

Ти или Аз?
Аз или Ти?
Кой даде повече?
Кой повече взе?
Куп бесове в
лилавите нощи
с дъх на море,
с боси нозе,
пътуващи мисли,
нощно небе.
Изгряващи страсти,
залязващи чувства.
Небитие.
В безтегловност
изпадаме.
С натежали ръце
прегръдка си спомняме.
На колене
пред съдбата заставаме
без грехове
и само отлагаме
неизбежната карма.
Може би Аз,
може би Ти,
може би заедно,
като вълни
ще сме обречени
в морски скали
да се разбиваме
във вечността
и като риби,
там на брега,
да изсъхваме бавно
в устата на мида.
Луната намига,
но не е игра.
Как се дели
на две любовта?

Щрих

Излишни думи са това.
В страданието няма мисли.
Притисната, скърби нощта,
напук на всички оптимисти.
Залъгвам се с прочетен стих,
разсейвам се в безсмислен чат
и в коментарите съм крив
на моя виртуален свят.
Прекрасна песничка открих,
дори я постнах на стената.
С заучен жест цигара свих -
запуших си с тютюн устата.
Дали скърбя или в нощта
уплаших се от дълги сенки
и с неуверена ръка
рисувам романтични сценки?
Излишни думи насъбрах
в душата си обременена -
от спомена не ме е страх -
превърнал съм го във вселена.
Ще искам да те чуя пак!
- Какъв глупак, какъв глупак!
прошепват съскащо звездите.
След полунощ си лягам пак
в страдание и будни мисли.
Не ми е лесно да заспя -
лудува червеят в душата.
Защо е спомен любовта
и само щрих от самотата?

Неоправдана сряда

Усмихна ми се мраморно небето

в поредната, неоправдана сряда,

с любовен дъх погали ми сърцето,

със слънчев лъч и спомени хиляда.

Погалих те и аз с очи искрящи -

простена вечността с любов ранена.

Докосвах те - бленувана реалност,

усмихната, вълнуваща вселена.

Така дойде четвъртък -  в свят за двама,

с прозрачна премалялост в слабините,

с метален вкус, с усещане за влага,

с пулсиращо сияние в косите.

В горящ къпинов храст се срути храма

на петъчно оплетените мисли -

в молитвена ектения за двама

се сливаха секунди напористи.

Прочистихме си съботно душите

и блеснаха паркетно-огледални,

с жаравата опалила мечтите

танцуваха във вихър всеотдайни.

В неделя си почивахме безделно,

в беззвучност споделили тишината,

в безумие и страст, и неразделност,

изтръпващи в космогенична слятост.

Помръкнах в прозаичен понеделник,

а вторникът, преливащ от досада,

очакваше, с усмивка на безделник,

поредната, неоправдана сряда.

Магистрала от мечти

Къде си виждал светофари
в този малък, скучен град?
Май имаше един на гарата
и друг на главния площад.
Премигваха, без сън, смутени
от преминаващи коли,
но рядко светеха червено -
по празници, в специални дни.
Не бяха нужни светофари
в безличния, далечен град,
заспал зад сивите дувари -
трафикът му беше слаб.
Но тъй престижно някак беше,
каруца светофар да спре,
а после, в светещо зелено,
в полето да я отведе,
далеч, в космическия блясък
на преминаващи звезди,
от мъничкият град, безцветен,
по магистрала от мечти.

Равнение

Любовта е равноденствие
или равнопоставяне
или равнопризнание
или равнопризнаване
или равноговорене
или равномълчание
или равноприемане
или равноотнемане
или равнопроменяне
или равноразделяне...

Не, не мога да равнявам любовта.

Обичам те за няколко живота

Не вярваш, че съм още влюбен в теб -
изнервен, уморен и критикуващ.
Душата си превръщаш в буца лед -
не спираш от любов да се страхуваш.

Безумно те обичам и сега!
За мен отдавна времето е спряло.
Не спирай красотата на съня,
оглеждайки се в криво огледало.

Нима вървяхме този дълъг път
единствено да стигнем до раздяла?
Умората е само кръстопът,
но истинската обич оцелява.

Ще оцелеем и през този ад!
Не се отчайвай, имам още сили!
Животът е безкраен кръговрат -
ако сгрешил съм, моля те, прости ми!

Не бива да лекуваш любовта -
та тя е болест, раждаща живота!
Да, влюбен съм във твоята душа -
обичам те за няколко живота!

Полунощно

Ти каза:
- Времето да спре!
И спря!
Застинаха секунди
в полуточие.
Останахме звезди
в полунебе -
блестящо
полунощно
двоеточие.

Орисия

Разпръснаха се моите слова
в безсмислени и едносрични фрази -
пропиваха в ранената душа
от спомените вируси-зарази.
Защо ги трупах, питай ме, не знам.
Огромна нужда имах да забравя,
но всичко помня - болка, гняв и срам,
а рядко паметта изневерява.
Беззвучности и мисли за смъртта
с достойнство ритнах като куха кегла,
но пак остана вик от суета,
безсмислено упорство и надежда.
Надежда, че по пътя съм вървял,
по този път, за който съм орисан
и с всяка дума искреност съм дал -
живота си дори да съм преписал.
Ще дойде миг, дори и закъснял
от всяка фраза пръсната в полето,
от семето, което съм засял,
реколта да роди небитието.

Кръвта на изгрева е роза

Кръвта на изгрева е роза,
нощта излива се в кафе,
денят навлиза в коловоза
на слънчевото кадифе.

С усмивка утрото посреща
милиони сънени очи
за нов живот, за нови срещи,
с блестящи, галещи лъчи.

Денят е храм на светлината,
а чашата кафе - олтар,
Прекрасно е, когато знаеш,
че всеки ден е Божи дар!

Не гони мисълта,
нека там да е хубаво.
Страхът е потоп -
научи се да плуваш.
Усети любовта
как рисува признания.
Не отричай съня,
не търси оправдания.
Не гони радостта,
разтуптяла сърцето.
Приеми ориста
и обичай поета.