Разпръснаха се моите слова
в безсмислени и едносрични фрази -
пропиваха в ранената душа
от спомените вируси-зарази.
Защо ги трупах, питай ме, не знам.
Огромна нужда имах да забравя,
но всичко помня - болка, гняв и срам,
а рядко паметта изневерява.
Беззвучности и мисли за смъртта
с достойнство ритнах като куха кегла,
но пак остана вик от суета,
безсмислено упорство и надежда.
Надежда, че по пътя съм вървял,
по този път, за който съм орисан
и с всяка дума искреност съм дал -
живота си дори да съм преписал.
Ще дойде миг, дори и закъснял
от всяка фраза пръсната в полето,
от семето, което съм засял,
реколта да роди небитието.
