Усмихна ми се мраморно небето
в поредната, неоправдана сряда,
с любовен дъх погали ми сърцето,
със слънчев лъч и спомени хиляда.
Погалих те и аз с очи искрящи -
простена вечността с любов ранена.
Докосвах те - бленувана реалност,
усмихната, вълнуваща вселена.
Така дойде четвъртък - в свят за двама,
с прозрачна премалялост в слабините,
с метален вкус, с усещане за влага,
с пулсиращо сияние в косите.
В горящ къпинов храст се срути храма
на петъчно оплетените мисли -
в молитвена ектения за двама
се сливаха секунди напористи.
Прочистихме си съботно душите
и блеснаха паркетно-огледални,
с жаравата опалила мечтите
танцуваха във вихър всеотдайни.
В неделя си почивахме безделно,
в беззвучност споделили тишината,
в безумие и страст, и неразделност,
изтръпващи в космогенична слятост.
Помръкнах в прозаичен понеделник,
а вторникът, преливащ от досада,
очакваше, с усмивка на безделник,
поредната, неоправдана сряда.
