Мирисът на дъжд се впива в сенките,
удобно подкопаващи очите ми.
Краката ми са изморени, вените -
пулсиращи алеи от безличие.
По кожата ми грубо свличат се
капки дъжд, в нецензурна игра.
Толкова съм малък, в междулистие
целия си свят ще събера.
Сивото небе ме заговаря с вятъра,
залутал се в косите ми.
Пак ще съм завеса на театъра,
в който ще представям оптимизма си.
