Излишни думи са това.
В страданието няма мисли.
Притисната, скърби нощта,
напук на всички оптимисти.
Залъгвам се с прочетен стих,
разсейвам се в безсмислен чат
и в коментарите съм крив
на моя виртуален свят.
Прекрасна песничка открих,
дори я постнах на стената.
С заучен жест цигара свих -
запуших си с тютюн устата.
Дали скърбя или в нощта
уплаших се от дълги сенки
и с неуверена ръка
рисувам романтични сценки?
Излишни думи насъбрах
в душата си обременена -
от спомена не ме е страх -
превърнал съм го във вселена.
Ще искам да те чуя пак!
- Какъв глупак, какъв глупак!
прошепват съскащо звездите.
След полунощ си лягам пак
в страдание и будни мисли.
Не ми е лесно да заспя -
лудува червеят в душата.
Защо е спомен любовта
и само щрих от самотата?
