ОБРОЧНО

Пресяхме си душите

със сито от коприва.

Сега съм мълчаливец,

а ти не си бъбрива.

Остана нещо важно -

едно зърно във скута,

отрони се, но явно

е истина нечута.

Дано я чуем скоро,

в мълчание оброчно -

едно зрънце от обич

остана непорочно.

МАВРУДЕНО ЧЕРВЕНО

Мавруда се стича като река,

пъстърва проблясва в очите ми.

Сълзи ли?

Не, капки тъга -

опиянявам с глътки

мечтите си.

Бъбря на ум и спелувам те.

Небцето ми те познава тръпчиво.

Мехурче рубинена страст

в устата ми пръсва невинност.

С червеното вино преглъщам те.

Усещам дъха на морава.

Незабравима и истинска.

Пия, дано те забравя ...

АЛОГИЧНО ОПРАВДАНИЕ

Обичам те като всички останали.

Може ли да е по-различно?

Само лудите ми фантазии

са претенциозни и алогични.


Отричам се от суетната показност.

От погледи любовта ми е скрита.

Обичам те като всички останали -

аз съм само един от мнозината.


Пълен със недостатъци,

ти си моя достатъчна грешка.

Как да обичам различно

с любов съвършено човешка?


Ти не участваш в интригата.

Далеч съм от всички останали.

Любовта ми към теб е божествена -

останалото е оправдание.

ИЗНИЗВАНЕ ОТ РАЯ

Тя ще побеснее

и в плен на бесовете

сама ще се рани.

Разлистена от страст,

родила хищно цвете,

очите и ще светят

защото я боли.

Вратата ще затвори на спалнята от яд.

Ще съска дълго,

трудно утаява

гневната горчилка.

С думи я гаси.

В душата я стаява.

Обиди не пести.

Несигурност я пали.

Задъхва се. Едва ли

ще може да прости.

Здрач се спуска, есен,

като зад завеса.

Жената с две лица

не може да прощава.

Прекрасните очи

гневът и отразяват,

сълзите и в искри

от огън се стопяват.

И не е сън.

Дори

бездомни сенки лаят.

Обвита в листопад

изнизва се от Рая.

Жената с две лица -

как да я позная?

Листа от чемшир

Блясъкът в твойте очи
в моята нощ е звезда.
Знам, че дори да боли
няма да мога да спра
пожарът, който гори,
запален от тези зеници,
може би срещнал смъртта,
само за миг ще притихне.
Сенки от спомени стари,
като листа от чемшир,
върху зараснали рани
драскат слова с тебешир.
После дъждът ги замита,
оставяйки вкус на жито.
Там във очите ти скрита
е тайна от време оно.
Секунда, преляла в година,
отблясък, родил светлина.
Поглеждам те - аз съм орисан
от вечната тайна - Жена!

Любовна халтура

Пиша все за любовта,

но за какво да пиша друго?

Вехт самун и две яйца

очакват ме във мойто блюдо.

И сивота, панелни ниши,

живот без смисъл и без цвят,

сърцето не препуска лудо,

цветята са без аромат.

Убийствено еднообразие,

но в миг любовна авантюра,

сред сивотата заблестява.

Да, може би творя халтура,

но любовта ме оцветява.

ОЧАКВАНЕ

Ще те чакам цяла вечност!

Обичам да очаквам близостта ти.

Тръпнещо е и извечно -

да се спотая в дъха ти.


Смешно е, но е и тъжно!

Може би и скучновато.

Пука ми! С надежда пълен,

бъдещето гледам глуповато.


И не е важно.

Без да се разсейвам,

записал съм поредната неделя

в очакване на събитийност.

Неслучване, но с оптимизъм -

дори за нов провал копнея.


Май обичам да се лъжа.

Вярно е.

И се разбирам.

На себе си ли да се смея?

Да, смея се,

но чакам мирен.

В очакване на теб живея.


И лъжа се!

И не за пръв път -

човешко е да се мечтае.

Едно очакване е избор -

избрал съм си да те мечтая.

В РИТЪМ

Самотно, тъжно, плахо, премаляло,
треперещо, уплашено Сърце -
научи ли защо си посивяло
и ритъмът не хващаш вярно днес?

Усмивката, която те докосва
не е ли за душата елексир?
Защо, Сърце, не се покаеш кротко
изпълнено с търпение и мир?

Акордите са пусти, нямат рима.
Хармонията липсва. При това
аортата скрибуцаща убива
най-нежните, прочувствени слова?

Научи ли защо се разпиляваш
на хиляди парченца суета?
Научи ли защо надничаш плахо
над нечия порутена стена?

Научи ли защо денят започва
със слепи мисли в чашата кафе?
Кажи ми честно, схвана ли урока
или се инатиш като дете?

Кажи сърце, трептящо аритмично,
топящо се, потънало в печал,
нима не е морално и логично
да вземеш от живота своя дял,

на пук на правила и на забрани
изпълнено с любов да затуптиш,
и в ритъм нов душата да нахраниш,
обидите с прегръдка да простиш?

Кажи Сърце! Защо наивно страдаш?
Не вярваш ли в щастливата звезда?
В секундите, които ти остават,
не спирай да откриваш любовта!

Когато откраднеш време

Някога, когато откраднеш време,

усещам как ме поглеждаш скришом,

помисляш си за мен

пипешком

и колебливо посягаш да ме

погалиш.

После те връхлитат други мисли

и се отказваш...

Не го показваш,

но ти прималява...

И е хубаво...

Усещаш присъствието ми,

безмълвно, влюбено.

Възбужда те мисълта, че ме има някъде там.

Незримо усещаш, че жената в теб клокочи -

вулкан от горещи въпроси.

Желанието ти става все по-голямо

и топлина се разлива по бузите ти.

То те смущава,

и летящите пеперуди...

Плашат те...

Необяснимо е,

а всичко необяснимо те плаши.

Бързаш да го спреш,

но не искаш.

Предаваш се.

Наслаждаваш му се

и го контролираш.

Този цикъл се повтаря

отново,

и отново ...

и отново ...

Притискаш колене и нещо в теб потрепва.

Разтърсваш коса ...

И мисълта за мен се разпръсква из цялата стая.

Тишина.

Компютърът жужи, шепти сякаш, монотонно,

а мисълта ти долита при мен като птица.

Аз подавам ръка и я погалвам.

Красива е.

И страхлива.

Не се заседява.

Открадва си няколко зрънца нежност.

И отлита.

И аз политам след нея.

Жадно.

Еротично писмо

Еротично писмо -

не го пиша

сънувам го


до теб е

вълнувам се

прикрито смущение

е мастилото

на моето вдъхновение

а червилото

е залезът в който прегръщам

раменете ти

и обгръщам

с хоризонта с любов


еротично писмо -

отживелица

с неприкрита интимност

забравена

прабиблейски смокини

с листата си

пишат спомени от суетата си

в еротично писмо

несънувано


не го пиша,

бленувам го


полу-тонове и полу-срички

се разхождат полу-голи

самички

по плажната ивица


тихо е

скърца перото,

отново е цветна нощта,

отново крачат мечти

междуметия.


фантазии блясват,

танцуват наречия

в еротично писмо


а косата ти

мокра е

и размазва мастилото


разтопена ръката ми

те погалва безименно

в еротично писмо


и разлива се виното

в нетрезви терзания


любя те без оправдания

всяка целувка е заклинание

зов за любов


еротично писмо

ненаписано


очаквам те и прелиствам се

докато пиша писмото си

потопен в красотата ти


послеслов

обожавам душата ти.

Празна бутилка

Изпиха ме, не мога да говоря,
но празната душа не ме боли.
Уроците си уча и не споря.
Отдавна не е време за сълзи.

Пристъпвал съм повели и закони.
От всичко съм опитвал и без срам
сърцето си отварях, без да моля
и без да искам прошка, давах сам.

Приемах всичко, всеки жест и дума
за истина, обляна в светлина,
но зад гърба, приятели мнозина
убиваха ме с присмех и лъжа.

И всичко се получи неусетно -
бутилката е празна и не знам
кога ще се напълни - не е лесно
да прося, за да мога да раздам.

В очите ти видях

В очите ти видях -

ще бъдеш моя.

Не гледах в бъдещето,

гледах в тях.

Видях те!

Беше полугола,

целуваща ме в сладък грях.

Но от кафето си отпивах,

от чашата с горчивина.

Очите си прикрих,

не исках,

със поглед да те изкуша.

Не беше сън,

а бе видение -

отблясъкът на две тела.

Кафето си разлях в безвремие-

с едничка цел - да спра съня.

Но ти си тръгна, официално.

И пожела ми хубав ден.

В очите ти се скрих

безсрамно -

аз знаех,

че ще бъдеш с мен.

Сън на сетивата

Вечният стремеж към свобода

е естественото желание на  

частта да се слее със цялото

Осъзнаваш ли, че свободата

е само сън на сетивата,

че дните са безименни и крехки,

като врати се плъзгат в нощите

от вечност в вечност,

че слънцето е светеща илюзия,

пламтяща, безпощадна магма,

а топлината му -

крещяща безчовечност?

Осъзнаваш ли, че то изгаря жадно!

Бълбука огнен ад далечен.

Стремежите -

и страхове, и страсти,

изгарят там

в хвърчащи огнени кълба.

И този Ад създал е Рая!

Оковите руши смъртта,

дошла от огнената Геена.

Ти осъзнаваш ли това?

Плътта е пепел

и тленна е всяка земна суета.

Какво се крие зад смъртта?

Да, зад смъртта е свободата!

Ти осъзнаваш ли това?

Че не е сън ...

Че не е песен...

А портата е към вечността...

БЕЗ БОЛКА

Трудно говориш за любовта, ако тя за теб е страдание. Ако в нея намираш радост и щастие тя е най-красивото нещо на света и смисълът на живота! 

Обичаш ли не трябва да боли,

но с мъка любовта си заразила.

Опасен вирус мъчи те, дори

в сърцето ти стаил се е бацила.

Така оприличаваш любовта

на болка, от която полудяваш.

Страданието от безсмислен грях,

превърнала си в култ и му се кланяш.

И после обвиняваш Любовта!

Проклинаш я, че болка ти донесла.

Заклеваш се - излишна тя била

и няма да повтаряш тази грешка.

Но пак се влюбваш! Боже как боли!

Урокът си предишен не научи.

И срината от болката, уви,

си мислиш, че си безнадежден случай.

Обгръщаш се с вина и на инат

чрез болката откриваш същността си.

А тихо любовта от твоя свят

измъкнала се е без шум, на пръсти.

Не е ли време вече да съзреш,

че този вирус трябва да лекуваш.

Не може любовта да прокълнеш,

и с болката до край да съществуваш.

Лекарство не продават за това!

Най-верният съветник е душата!

Послушай я! Тя търси любовта

и винаги избира светлината.

Разрез

Стъкло, разрязано на две,
разсече с болка битието,
а от сърцето ми парче,
потръпваше от страст обзето.
Какъв е този диамант,
безстрастно режещ личността ми?
Нима това е любовта,
обезкостила същността ми?
Опитвам се да се спася,
но като нощна пеперуда,
към теб политам в пропастта,
в поредната самозаблуда.
Едната част от мен крещи,
но другата блажено стене.
С любов душата ми плени,
но от любов съня ранен е.

Сега не мога да заспя.
от чувствата си разчленени-
опитвам се да залепя
обратно бягащи вселени.

Закъснял щурец

Дали защото идва есен
окъсяват дните ми? 
Хладни утрини
ме пронизват стряскащо.
Дали защото идва есен
от мечтите ми
студ полъхва с мрака
плашещо?
Дали защото идва есен
от очите ми
вятърът сълза изпросва
грачейки?
Дали защото идва есен
потрепервам сънено
в отеснелия балкон
на лятото?

Небето със загар е!
С топли спомени,
птиците отлитат 
недолюбени.
Паднали листа,
от клон изгонени,
крият се под пейка в парка -
влюбени.

Не блестят звездите ритуално,
тъжни са -
може би, защото идва есен.
Нощите потапят ме 
в безсъние -
с закъснял щурец 
бълнувам песен.

Виртуално

Виртуално си настроихме чувствата.
Самотата в улука.
Любовта на терасата.
И се влюбихме.

Чатейки.

Страстно изгарящи емоции
заместиха фойерверките.
Отмаляващи нижеха се
букви чародейки.

Плачеше клавиатурата.
Тръпнехме немейки.
Виртуално обичащи се -
кухи лейки ....

Митохондрии /Лице назаем/

Простреляни мигове

са отпечатали

дългите глътки кафе,

впити в клепачите.

Бръчки-реки

дефилета оформят.

В стърнища гори

брадатият спомен,

отчаян хрипти

над кокал оглозган.

Млади арфистки

излизат по струни

в очите пресъхнали,

с пръстите брулят

хармонични акордни

съзвучия.

Ляга сънят,

там, на лицето ми,

миг да подремне,

върху клепачите,

преди поредната капка

безволие да го

отнесе при тополите,

пълнещи ручея

с белите пухчета...

Гробищни паркове

крия в лицето си.

С дялани камъни

облицовам сърцето си,

душата санирам,

звукоизолирам се.

Погледа остря

в брадата пила.

Имам браздиво лице,

доброволно признавам,

че го ползвам за карта,

когато оставам

объркан в нощта.

Съвестта

често спъва се

в челото огънато.

Запъхтяна догонва

пулсираща мисъл,

припознала се в нишката,

свързваща челото

с вечността.

Слепи очи,

от слепоочието,

виждат завършека

на многоточието

в капиляр 

помъдрели 

слова.

Кошмарно

Усети дъх, присъствие кошмарно.

Събуди се със вопъл на уста.

Дали сънува нещо нереално

или реално с призрак се видя?

Каква бе тази среща полунощна?

Кошмар ли бе? Или злокобен сън?

Карета под прозореца ли хлопна

или те стресна телефонен звън?

Озърташ се - до тебе никой няма,

опитваш се да се успокоиш.

Отвъдното ли иска да ти каже,

че някъде в живота си грешиш?

Поспри за миг. Страхът е лош съветник.

Душата си греховна пречисти..

Заспи сега и с мисли пъстроцветни

за хубав сън на Бог се помоли.

Сродна душа

Случайно забелязах те в тълпата
от безсрамно блудстващи души.
Усмихна се и продължи нататък,
но в мен остави палещи очи.

Като дете несправедливо обвинено
бунтувах се, не бях те преживял.
Оглеждах се за теб опиянено,-
а с теб дори не бях се запознал ...

Погледът ми търсеше приятел,
душа, в която бях се припознал.
Безкрайно тъжен продължих нататък,
че вечно ще те търся осъзнал.

ПОСЛЕДНА ДОЗА

Устните, боядисани в бяло,
без звук шептят тишина.
Трепери умореното тяло,
роклята, раздиплила листа,
разлива се по пода.
Самота.
Мечтите преминават в нелегалност,
Сълзите не помагат. Без крила
полита пеперудата, за жалост -
към ада, призована от смъртта.
Последно сбогом въздуха изсмуква.
Спринцовката е счупена на две.
Последна доза, с дяволска милувка,
отнема най-прекрасното дете.

Афродизиак

Афродизиак е твоят глас.
Политам в бездна безнадеждно
и всеки звук е трепет, страст -
плътта докосваща  безбрежност.
Не спирай, просто говори!
Вибрира трепетно душата.
Настръхват мисли и мечти -
гласът ти носи дъх на лято.
Изпълва всички сетива
с неустоима принадлежност,
разтваря ме като вода
и предизвиква тръпки нежност.
И като течен шоколад
по грапавата кожа стича.
Застинал в еротичен глад
в мислите си те събличам
до всеки електрон и атом.
Божествен афродизиак.
Чрез твоят глас
бездумен сричам
на твойто тяло 
йероглифа -
докато слушам те в екстаз
откривам колко те обичам .

Твоят свят

На една моя приятелка

ТВОЯТ СВЯТ

Умирала си хиляди недели,
затворена в очакване и страх.
Възкръсвала си всеки понеделник -
преглътнала смущение и грях.
Душата ти жадувала е полет,
приклещена от четири стени -
след зимата нима не идва пролет?
Кокичето усмихва те, нали?

Във твоя свят ухание на рози
прегръща те без мисъл, без въпрос,
но всеки звън, дошъл от телефона
от унеса събужда те с откос.
Денят боли - и чужди са лицата,
усмихващи се някак отдалеч.
Тъгата си превърнала си в святост,
щастливата усмивка във копнеж.

И в твоя свят се криеш полудяла,
намираш там и нежност и покой -
след толкова борба не си разбрала,
че твоя свят отдавна не е твой!
Нима ще полетиш, вина събрала,
с огромна отговорност за товар?
За полетът е нужно да си цяла,
събирай се, дори зад катинар.

С усмивката си ще строшиш окови,
ще полетиш без болка и вина.
А твоят свят отново ще е този,
във който ще летиш в реалността..

Коктейл

Ти ще дойдеш отново,
когато цветът на черешите
се появи с усмивката ти.

И ще ми донесеш вятър.

Аз ще запаля пурата си, ще направя облак,
на който ще те кача.
Ще те изпия с уискито си до последната капка.

Сладка ще е мъката от консумацията
на този коктейл.
В тръпчивият вкус на небцето
ще е тайната на твоето изчезване.

Ще примлясвам, за да те открия.
Ще затварям очи, за да те скрия
от гларусите, които ще те търсят
в крясъците на залязващия пясък.

Разтворил книга,
ще те препрочитам
като вълна, препрочитаща брега.

Ще усещам тъгата ти
в есенния бриз, галещ брадата ми

Ти ще дойдеш отново,
след зимата.
Ще приседнеш в краката ми.

И ще ми донесеш вятър.





***


Септемврийското слънце още мирише на лято.
Меланхолично се оттегля с димът от пурата.
Аз се потапям в ароматно безвремие.
Запечатвам те в празната бутилка, от уиски,
и я хвърлям навътре в морето,
за да те намеря отново,


когато цветът на черешите
се появи с усмивката ти.  

Искам

Искам нежност,
твоята нежност,
прерастваща в буря,
във страст.

Искам твоя порой,
с полудяла метежност,
да връхлита по мен
до несвяст.

Искам ласка,
твоята ласка,
бесовете във мен 
да смирява.

Искам всичко от теб,
непринудено моя,
с тези ласки
да стигнем до рая.

Искам обич,
твоята обич,
да усещам 
без капка свенливост. 

Искам сила,
твоята сила,
чрез реката, 
в която се вливам.

Хиляда години самота

Ремедиос красивата единствена остана неуязвима за банановата чума. Застоя се във великолепна девича младост, все по-непромокаема за дребнавостите, по-безразлична към злобата и мнителността, щастлива в собствен свят от прости действителности. 

Маркес

Ще те чакам хиляди години.
Хиляди животи ще сменя.
Ще намеря хиляди причини
да живея и се раждам ...
... и да не умра!

С вкус на зряла круша

Гушни се в мен, страхът си спри.

И ще изчезне всяка мъка.

Не се страхувай, говори!

Часовникът ще спре да цъка.

Ще спрат звездите своя ход,

увиснали като светулки.

Ще спре и лунен всъдеход,

разходка ще предложи в люлки.

Ще спре до нас и възрастта.

Ще ни почерпи с златна круша.

Вземи я, сладка ще е тя,

а аз ще продължа да слушам.

Не спирай, просто говори.

Докосвам всяка твоя мисъл.

Гушни се в мен, дори заспи -

в сънят ти пак ще те обичам.

Дори да си отида уморен

Дори да си отида уморен

от сивата човешка суета,

за миг ще спра да върна оня ден,

обагрен с цветове на любовта.

Ще помириша есенната нощ,

ще докосна потната ти кожа -

дори да си отида от света,

от теб да си отида аз не мога.

Есенен стих

Знаеш добре, че си моя кралица

в малкото царство на мойта душа.

Казвам "- Добре си дошла!" на Алиса,

"Чакат те куп чудеса на страстта."

Знаеш добре, че безумно обичам.

Безкраен без теб е самотният ден.

Знам, че си моя, дори да отричаш -

Не дръж любовта си далече от мен!


Знаеш добре, че горя и прегарям.

После виновно навеждам глава.

Ако обичаш ме, всичко прощавай,

само недей да виниш любовта.


За прошка те моля, аз ти простих.

Знам, любовта ни е есенен стих.