Простреляни мигове
са отпечатали
дългите глътки кафе,
впити в клепачите.
Бръчки-реки
дефилета оформят.
В стърнища гори
брадатият спомен,
отчаян хрипти
над кокал оглозган.
Млади арфистки
излизат по струни
в очите пресъхнали,
с пръстите брулят
хармонични акордни
съзвучия.
Ляга сънят,
там, на лицето ми,
миг да подремне,
върху клепачите,
преди поредната капка
безволие да го
отнесе при тополите,
пълнещи ручея
с белите пухчета...
Гробищни паркове
крия в лицето си.
С дялани камъни
облицовам сърцето си,
душата санирам,
звукоизолирам се.
Погледа остря
в брадата пила.
Имам браздиво лице,
доброволно признавам,
че го ползвам за карта,
когато оставам
объркан в нощта.
Съвестта
често спъва се
в челото огънато.
Запъхтяна догонва
пулсираща мисъл,
припознала се в нишката,
свързваща челото
с вечността.
Слепи очи,
от слепоочието,
виждат завършека
на многоточието
в капиляр
помъдрели
слова.
