Някога, когато откраднеш време,
усещам как ме поглеждаш скришом,
помисляш си за мен
пипешком
и колебливо посягаш да ме
погалиш.
После те връхлитат други мисли
и се отказваш...
Не го показваш,
но ти прималява...
И е хубаво...
Усещаш присъствието ми,
безмълвно, влюбено.
Възбужда те мисълта, че ме има някъде там.
Незримо усещаш, че жената в теб клокочи -
вулкан от горещи въпроси.
Желанието ти става все по-голямо
и топлина се разлива по бузите ти.
То те смущава,
и летящите пеперуди...
Плашат те...
Необяснимо е,
а всичко необяснимо те плаши.
Бързаш да го спреш,
но не искаш.
Предаваш се.
Наслаждаваш му се
и го контролираш.
Този цикъл се повтаря
отново,
и отново ...
и отново ...
Притискаш колене и нещо в теб потрепва.
Разтърсваш коса ...
И мисълта за мен се разпръсква из цялата стая.
Тишина.
Компютърът жужи, шепти сякаш, монотонно,
а мисълта ти долита при мен като птица.
Аз подавам ръка и я погалвам.
Красива е.
И страхлива.
Не се заседява.
Открадва си няколко зрънца нежност.
И отлита.
И аз политам след нея.
Жадно.
