Понякога се мразя до безумие.
Душата ми обвита е със мрак.
И вия като вълк при пълнолуние.
И хапя се свирепо пак и пак...
Любими са ми вредните неща,
нещата, от които се умира.
Защо? Не зная, може би съдба -
в ужасното доброто да откривам.
Ужасен ли съм? Не, дори прекрасен.
Но само да си по далеч от мен.
От огъня бушуващ във душата ми
се пърлят пеперуди всеки ден.
Жените чупят чаши от безсилие.
Аз пък от безсилие мълча.
И гледни точки драскам с тебеширите
по нечия изронена дъска.
Така и не успях да се науча
да пиша стихове по правила.
Изливам ги - каквото се получи.
Пък може да ми тръгне по вода.
В което се съмнявам ... Ама честно!
Природата си трудно ще сменя.
Ужасен съм и никак не е лесно,
не съм виновен - орис е това...
