Вятърът довя мъгла в очите.
Вече виждам с мисли черно-бели.
Огънят събра сребро в косите -
бавно капе в тихите недели.
Няма път, изчезна в хоризонта.
Скри се във посока неизвестна.
Дните ми, със дрехи овехтели,
вият като бесни, луди псета.
В русите въжета се оплели,
чакат, като въглени в огнище,
чувствата, от болка натежели.
Май ще чакат в някое бунище...
В опит от мъглата да изляза,
да се къпя в цветовете на дъгата,
блъскам се в поредната преграда,
пак се свива смачкана душата.
Но не спирам, с риск да се препъна
в тайната на бяло откровение -
може би мъглата ще изчезне
с прилива на мойто вдъхновение.
