Пътувам в нощта-
тишината е жива,
грее в сини сърца
и с очите се слива.
Тънък лъч от любов,
на стената рисува.
А луната е зов -
няма как, ще будувам.
Там през девет поля
и гори тилилейски
със неземна съдба
и със мъдрост библейска
ме очаква жена,
от мечти обладана.
Яхнал снежна звезда
аз препускам тъдява.
Пеят първи петли,
до къде ли съм стигнал?
Тишината свисти -
аз дори не съм мигнал.
