В лютия студ
на собствената си критика,
замръзнала и уморена,
жадна за пламенна фантазия
и недоизпит стих,
крачиш в нощта,
прибирайки се в нищото.
Самотата в сърцето ти
е ледения бич,
с който те шиба вятърът
и кара жиците
по електрическите стълбове
да крещят до изнемога.
Торба камъни хвърляш
по себе си,
не изчакваш друг да
хвърли камък по теб,
осъдила се преждевременно.
В тревога задвижваш
вятърните мелници
на умореното си въобръжение
за да се стоплиш.
Уморена си.
Студено е.
Заключени, думите
са се превърнали в ледени блокове,
задръстващи кръвообръщението ти,
за да разбереш,
че не чувстваш вече
не само краката си.
Безвремие.
Милост нямаш към себе си.
Към другите имаш ли?
Поетът безпомощен се тревожи
за твоето безсловесно проклятие.
Какво по-лошо има от това
да сме само приятели?
Безумие.
Време ли е?
