Нощта, като ухажвана жена,
се фръцва и повява нежен вятър.
В уютните завивки на съня
метафори в себичен ритъм скачат.
Небето, като захарен памук,
неравноделно облаци разкъсва.
Космическият лунапарк без звук
мечти-метеорити звездни пръска.
А аз лежа по гръб, усмивка скрил,
дълбоко, в разораните си мисли.
Усмихвам се, защото съм открил,
че аз и ти сме двама оптимисти,
които се спотайват във нощта,
и чувствата си тайничко споделят.
Прегърнати, душите им не спят,
дори да са далеч, не се разделят.
Нощта, като ухажвана жена,
премигва отегчено, уморено,
а в миглите и раждат се слова -
за утрото, от слънцето родено.
