НЕ СПИРАЙ

Насред океан,
озъбен и ням,
останал без сили,
с греблото-лъжица,
байракът развял,
наместо платно,
чувстваш, че пак
си останал без сили.
Зад хоризонта
те чака съдба,
зад хоризонта
е твоето "Утре".
Не спирай, греби
с уморени крила -
някой ден този капан
ще те пусне.
Зъби стисни.
Под тебе водата
небето разтваря
в пенливи вълни.
Слънцето блъска
с лъчите си-чукове,
но ти не унивай.
Не спирай, греби.
С надежда измий
изнурените устни,
напукани длани
с любов намажи.
Насред океана,
останал без сили,
повярвай в живота.
Не спирай, греби!

ВИЕЛИЦА БЕЗ ИМЕ

Зимата отхапа
от сърцето ми половината.
Прималях от жега.
Но сме си приятели.
Якето ме топли,
но душата ми
куца от претоплената истина.
Тайна е, че още те обичам.
Езикът ми замръзна от безсилие.
Вече няма нужда да се крия,
докато пресичам Термопилите.
Не прегръщам празните надежди.
Няма кой да стопли паметта ми.
В преспите затънало доверие
вие, проглушавайки слуха ми.
С морав блясък идващото утро
крие нежността си в раковина..
Сърцето, наполовина счупено,
пулсира във виелица без име.
Студено е, а и е зима.
В очакване съм този студ да мине!

КОНСТИПАЦИЯ

Уплашена метафора замеря с пясък

очите, зачервени от безочие.

В тефтера букви теменужено

изригват в премаляло многоточие.

Изречения препускат - носорози.

От вятъра доведената мисъл,

опитва се във думите да влезе,

описвайки божествения смисъл.

И копие захвърля удивителна -

в сърцето ми се целеше гадината,

но аз успях да се прикрия с хилене

и с гумичка съня си да изтрия.

БОДЛИВА КРАВА

Дали ти даде нещо Любовта?

Защо я търсиш толкова усилно?

Измъчена трепери от студа,

превърнала се в чувство инфантилно.

Кого виниш, че вечно си сама?

Виновна е страстта употребена?

Любов наричаш всяка суета,

погалила лъжовно твойто его.

Сега злобееш - имаш си обект,

до вчера бил перфектния спасител.

От утре е завинаги проклет -

на лоното свещено оскърбител.

И как така превърна любовта

в най-долна, чалгаджийска злоба?

Най-евтиното търсиш в любовта -

поредният парцал във гардероба.

Мерилките на страст и на вина,

откраднати от селска бакалия,

не могат да премерят любовта -

"Илия се облякъл пак във тия"

Ще мине време. Ще се влюбиш пак

във някой, който обич заслужава.

Недей проклина клетия глупак -

на злобна крава Бог рога не дава.

ТЪЖНА СИ

Тази вечер имаш сенки под очите.

Носът ти капе.

Тъжна си,

меланхолична...

Животът менгеме натяга...

Спича се...

Изтича между пръстите красивата ти младост,

докато обичаш...

За жалост, не можеш нищо да направиш.

Не се и жалиш...

Самобичуваш се без думи,

в тесни дънки.

Душата си гориш на клада,

кошмарите морят съня ти...

Виновна си, че избор нямаш,

че се опитваш да обичаш,

че някъде във теб остава

едно танцуващо момиче...

Напук на времето...

Напук на суетата...

Уплашена се скриваш в тишина.

Проплаква сова.

И звезда пропада,

спъната от нечия мечта.

Пулсират капиляри безутешно.

В живота няма нищо вечно.

Краят на една любовна афера

Не ме търси и няма да те търся.
Не идвай тази нощ при мен. Вали.
Дъждът отмива спомени и чувства.
Зад облаците крият се звезди.
Не спиш от самота. Боли душата.
Отново не успя да се смириш.
Така е в любовта - обичаш сляпо,
а после от емоции гориш.
Не ме търси. Избягал съм във спомен.
Във сън недосънуван съм се скрил.
С зазиданата обич съм отровен,
стени от отчаяние открил.
Сега вали,
разкалено, самотно.
Обидите се сипят изведро.
Зад тях обаче чувството греховно
блещука като коледно дърво...
И няма край.
"Завинаги" е "Утре".
Не можеш да ме любиш неразбран.
Отивай си.
Не ме търси.
До утре.
Отново ще те чакам в моя храм.

ФУРИЯ

Набързо съм спал -

летяща фурия,

не веднъж преживяла

любовна стихия.

Кратък сън - междучасие

и после събуждане.

Странна реалност,

в която сме чужди.

Аз и ти влюбени?

Сън - нереалност.

Любов без покритие - 

жива баналност.

Утро след полет.

Крила уморени.

Аз и ти вече

сме отчуждени!

Нагарча устата.

Зъбната паста 

овкусява дъха,

но не и душата.

От сън се завръщам -

летяща стихия.

И спомени имам -

не искам да крия.

Сънувах набързо.

Прекрасно видение.

Но после, събудих се

...след откровение.

ВЯТЪРНИ МЕЛНИЦИ

Вятърните мелници се умориха.
И обявиха гладна стачка.
Перките им се разбиха
и от тегоба онемяха.

Толкова битки безсмислени.
Кой бил крив, кой прав.
Истината е една и е измислена -
"Всичко е в живота суета".

Поумняха мелниците. Потопиха се
в покой и православна тишина.
Рицарите, пак умислени,
издирваха безпомощно врага.

Наболи свободата си на вилица,
като парче изсъхнала сланина,
Дон Кихотовци, ловци на вицове,
безпаметно напиват се с ракия.

Къде са тези мелници разчорлени -
врагът, когото всички подозират?
Стачкуват, възмутени от безочие -
не с вятър, а с любов се конкурират.

СЛЕД СЪН

Не бях простен след сън.

Грехът залепна на небцето.

Полетя нечута истина,

изчистена в небитието.

Лъжата, захарин в кафето,

изпита бе, преди закуска.

Чаршафи, скрили бесове,

намусени едва ме пускат.

Безименната утрин чака

на спирката, с една цигара.

Замислен ватман се прозява.

и сънено врати отваря.

Ненастанените въпроси,

в навалицата се провират.

Местата са ограничени, моля -

избраници след сън почиват.

А аз вървя да търся прошка,

с език залепнал на небцето.

Денят започва. Слънце-брошка

закичвам близо до сърцето.

С очакване да бъда ясен....

ръка протягам към живота.

Сънувал съм, че в шепа нося

завет оставен от кивота

и пея припев в ритъм лесен -

вървя напред, не се обръщам.

Всеки ден за мен е песен.

След сън, в реалността се връщам.

ЕШАФОД

Ще можеш ли отново да блестиш?

Очите ти са северни сияния.

Сърцето ти пулсира в рима, в стих.

Преглъщаш гордост, дишаш отчаяние.

Трепериш уморена от страстта.

Безсилието зида ешафоди.

Огряна, гилотината мълчи -

случайна грешка нова грешка води.

И още миг.

Последните слова

увисват в уморената вселена.

Пали цигара! Може би смъртта

е отговор на твоята дилема.

Но може би, е нужно да простиш

и да приемеш всяка невъзможност.

Човешко е в живота да грешиш,

но не превръщай любовта в греховност.

РУСАЛКА

"И князът целуваше кораловите й устни, милваше дългите й прекрасни коси и притискаше главата си към гърдите й. А в сърцето на русалката възпламваше надежда за човешко щастие и за човешка душа."

Ханс Кристиан Андерсен

Хей, Русалке!
Посрещни ме засмяна!
Ще танцуваме заедно в пръски от пяна.
Тела ще обливаме с морскосиньо сияние.
Прошка ще търсим, а не отчаяние.
Невъзможно е!- казваш- и гледаш в нозете ми!
Влак по релси върви, не лети със крилете си.
Логичен е примерът, но липсва основното.
Любовта е двигателят, предизвикващ възможното.

Ще танцуваме, без предразсъдъци.
Аз и ти - влюбени, като белите гълъби,
които се любят под моята стряха.
В страх изгоряха надежди, илюзиии,
но искам да питам дали, още влюбени,
ще танцуваме боси по морския пясък?

Не вярвай в магии, изтрий самотата си,
танцувай неистово с мен и с мечтата ми.
Не мога да плувам до теб, но ще крача.
Море до колене ще бъде палача
на моята истина!

Ти ще си хубава!
Аз ще съм рицарят с броня от рози.
Бодлите са в пясъка.
Ти се тревожиш. дали любовта ни
е силна и искрена
или е пяна от морето измислена.
Подай ми ръка! Сърцето ликува!
Огряна от слънцето с мен ще танцуваш!

АНТИДОТ

Ех, тази тъга...
Дали идва отвътре
или през порите тя
влиза, когато се мръкне?
Мрънка смутено и тихо.
После облича се в хаос.
Тази тъга без причинна,
вгорчава живота, за жалост.
В сълзите се стича незримо.
Усмивката в миг посивява.
Тази тъга, незлобливо,
тайничко води към ада.
Тихо през порите влиза
или отвътре извира?
Тази тъга незлоблива
душата тревожи, не спира.
Когато прекрачва въздишка,
даже не се и оглежда.
Носи тревога излишна,
верните мисли подвежда.
Бавно с длетото дълбае
мнителност, страх и обида.
Тази тъга не ридае.
Тази тъга е аспида.
Щастие, радост поврежда,
трови и път, и посока.
Само любов и надежда
са срещу тъга антидота.

РОВ

Понякога остават неразбрани
най-искрени и чувствени слова.
Малцина са щастливците избрани
разбиране да срещнат в любовта!
Дори да се опитваш да доказваш,
доверие не можеш да градиш.
Когато се съмняваш и наказваш
в личната си клада ще гориш.
Съчки от емоции ще сбираш,
искри от непрошепнати слова
и в огъня разпален, ще умираш
така и не намерил любовта.
Не се губи! Във себе си откривай
мостовете към чуждите сърца.
Общувайки със другите намирай
най-точните за случая слова.
Дано те чуят, тези към които,
отправил си поредния си зов.
Понякога една сълза не стига,
когато трябва да се пълни ров.

ОРЕХОВО ЕГО

Зимата на моето недоволство
не изпрати сняг.
Изпрати киша, кал.
Черупката се счупи някак глухо.
Проскърца орехово его
и печал излезе
вместо вкусна ядка.
Пуша.
Уплаших се.
Не ми се спи.
От истината се задавих
и сълзи дори
в очите заблестяха.
А беше кратка
илюзия за Вечност,
Истинност, Любов...
Бемолен абанос проплака
в арабеска-послеслов.
Време е за полет,
но се плаша.
Тази неувереност тежи.
Мислите, прикрити в полумрака,
съскат като падащи звезди.
Вали снегът на зимно недоволство.
Уличната лампа подивя.
Премрежи поглед в мнителна гримаса.
Устата ми от студ се засиня,
но смееше се стоплена душата
от хиляди надежди навалели.
Не е късно. Няма закъснели
Очиствам се от яд и суеверия,
обличам се във зимния сатен.
Наливам се във чаша вино
без проблеми,
готов за следващ
зимен
ден.

ДУХ С ДЪХ

Дух, с дъх на лимон,
кисел повей довя.
Свил тесни очи,
чесън роди миризма.

Умората тихо приседна.
Крака уморени присви.
Беше останала нежност
само за чужди очи...

БЕЗ ДУМИ

Kelly Jayne

Нямам думи.
Издишах ги.
Превърнах ги във въглероден двуокис.
Киселея сега пред огледалото.
Бръчките са речните наноси
по които животът натрупа тъга.
Хиалуронова киселина не помага.
Нито мезотерапия.
Остарява душата и топи се плътта.
Не усетих кога младостта отлетя.

Прегръщах електрически стълбове,
вместо мечтите си.
Високоволтово напрежение
плетеше косите ми,
но издържах.
Не преставах да светя.
Без светлина пътя намирах,
зеленият път,
зеленият път към смъртта.
Само тя е ми е сигурна.
Денонощно дежурна е.
И не е двуличница, като любовта.
За отличници е.

В смехотерапия лекувам депресия
и тишина.

Понякога спирам
да се огледам
пресичам ли правилно 
улиците на живота.
Разкъсвам на парчета кръговрата
и разголен пресичам,
напук на правилата.
Не чакайте да се обърна.
Продължавам нататък
без думи.
Издишам ги.
Животът е кратък.
И диша ми се.

Майната им на чудесата!
Искам просто да потопя краката си
в леген с гореща вода.
Наколенки не ща.
Раят е в ходилата ми,
извървели Голготата без вина.
И не търся спасител.
Въздух, въздух ми дайте.
да вдишам чувства,
да издишам думи.
Без квота за въглероден двуокис!

Безумие свети от светофара!
Поредната закрита гара ми казва, 
че влакът ще ме подмине.
И този път.
Взирам се
в пълните пепелници.
Пълни с плът.
Пълни с безсмислие.
И издишам думи.
Без думи.
Оригвам се в единомислие със смъртта.
Без суета.
Без излишна скромност.
Все още дишам се.
Но не знам до кога...

СТРАХ

В окопа съм, какво като е кално.
Отдавна съм приятел със калта.
Страхът ме вкара там - звучи банално
и май така, от страх, ще си умра.
Вали пенлива бира. Без да спира.
Без новости на западния фронт.
С хармоника във устните си свиря
"Десятый наш десантный батальон".

И тъй унесен, скрил се във окопа,

засипан с грехове, покрил се с кал,

не съм прочел, че пише в хороскопа - 
"Войната свърши! Ти си оцелял!"

ИЗМАМА

Светлината на звездите, които виждаме е излязла

от тях преди милиарди години и звездата може вече

да е „умряла” когато виждаме светлината и.

Далечни галактики, паралелни слънца.
Блещукат звезди отдавна изгорели.
Летят през вакума лъчи от светлина -
фотони от без чувствен мрак родени.

Измамно ли е? Всичко е лъжа?
Душите ни, родени в холограма,
случайно са изгрели във тела,
във квантова илюзия, измама.

СВЕСТЕН

Не съм известен.
Нито съм богат.
Дори не съм поет с китара.
Запалил фас и в късен час
заедно с нощта догарям.
Дори съм вече без брада
и в двора пълен със конфети
събирам мисли, а звезда
наместо нощна лампа свети.
Угаснал съм в безсмислен тик -
една усмивка ме предаде.
Сега блещука в дребен шрифт
стихът, от огъня изяден.
А в шепата ми миг пленен,
безвластен, ядно се бунтува.
Нима съм още озарен
от моята среднощна муза?
Каква заря! Мечти хиляда!
Усмихнати очи, екстаз.
Кой каза, че съм гениален?
Не, аз съм просто особняк.
Изпил бокала, пълен с плесен,
с очи, изплакали слънца,
със гордост се наричам "свестен",
а другото ... е суета!

НАДУШВАНЕ

Надушвам те разгонена и страстна.

Блещукащите ти очи звездят в нощта.

Две свещи и сърцето ти трептящо.

Това си ти - разплакана върба.

Объркана, тревожна, неразбрана...

Но влюбена, с изгаряща любов.

Това си ти - очакваща и пряма.

Надушвам те! И твой съм тази нощ!

Не ме мисли! Не се съмнявай! Вярвай!

Каквото и да стане е съдба.

Едва ли сме се срещнали случайно,

едва ли любовта ни е вина.

Не ме вини, че още те обичам.

Не се вини, че грешно ме избра.

Надушвай ме! Понякога отричам,

но винаги съм вярвал в любовта.

Дори да е неволна и погрешна,

дори да е объркана и зла,

любов ли е, не може да е смешна

и истинска е, даже и в скръбта.