Нямам думи.
Издишах ги.
Превърнах ги във въглероден двуокис.
Киселея сега пред огледалото.
Бръчките са речните наноси
по които животът натрупа тъга.
Хиалуронова киселина не помага.
Нито мезотерапия.
Остарява душата и топи се плътта.
Не усетих кога младостта отлетя.
Прегръщах електрически стълбове,
вместо мечтите си.
Високоволтово напрежение
плетеше косите ми,
но издържах.
Не преставах да светя.
Без светлина пътя намирах,
зеленият път,
зеленият път към смъртта.
Само тя е ми е сигурна.
Денонощно дежурна е.
И не е двуличница, като любовта.
За отличници е.
В смехотерапия лекувам депресия
и тишина.
Понякога спирам
да се огледам
пресичам ли правилно
улиците на живота.
Разкъсвам на парчета кръговрата
и разголен пресичам,
напук на правилата.
Не чакайте да се обърна.
Продължавам нататък
без думи.
Издишам ги.
Животът е кратък.
И диша ми се.
Майната им на чудесата!
Искам просто да потопя краката си
в леген с гореща вода.
Наколенки не ща.
Раят е в ходилата ми,
извървели Голготата без вина.
И не търся спасител.
Въздух, въздух ми дайте.
да вдишам чувства,
да издишам думи.
Без квота за въглероден двуокис!
Безумие свети от светофара!
Поредната закрита гара ми казва,
че влакът ще ме подмине.
И този път.
Взирам се
в пълните пепелници.
Пълни с плът.
Пълни с безсмислие.
И издишам думи.
Без думи.
Оригвам се в единомислие със смъртта.
Без суета.
Без излишна скромност.
Все още дишам се.
Но не знам до кога...
