Не, не съм толкова тъжен.
Просто въдухът е мълчание.
Рибите проговарят.
и политат в изгнание.
Почернели тигани
пържат чувства излъгани
Никому длъжен,
огладнях от безсъние.
Натежали са клоните
с плодове от признания.
Няма място за спомени.
Преизподня е стаята.
Но понякога слънцето
праща влюбени знаци..
Оцелял след кошмари,
се събуждам в съня си.
И не съм толкова тъжен,
осъзнах бреговете си -
Нежна капчица мъдрост
просълзява сърцето ми.
И не съм толкова тъжен....
Съзнанието си смени.
Разкъсай мислите безплодни.
По пода лудостта хвърли.
И нека тя до мен те води.
Събличай тежките обиди.
И спомени, и тегоби...
Напълно гола ще ме видиш.
За правилата забрави.
И зимата, дошла в сърцето
с усмивката ми замести.
Не се подреждай. Литвай леко.
И щастие ми донеси.
А нека хаосът вселенски
обърква дребните души....
Ела при мен. Без срам. Без его.
И с любовта си ме спаси....
Себичен бях, но себе си не виждах.
Върха на пирамида даже бях.
Клатушках се в молитвена аспида.
Пожарите в душата не гасях.
На пръсти стъпвах, зло да не събудя.
По-мек от морска пяна, проиграх
любов, пари и хиляди заблуди,
но себе си накрая осъзнах.
И точно затова не съжалявам
за грешки и пропуснати хвалби
и няма пред кого да оправдавам
морето от несбъднати сълзи.
Обичал съм! Нима това е чудо?
Грехът ми може би е непростим!
Не се спасявам! Любовта е лудост!
И само тя красива е без грим!
Върха на пирамида даже бях.
Клатушках се в молитвена аспида.
Пожарите в душата не гасях.
На пръсти стъпвах, зло да не събудя.
По-мек от морска пяна, проиграх
любов, пари и хиляди заблуди,
но себе си накрая осъзнах.
И точно затова не съжалявам
за грешки и пропуснати хвалби
и няма пред кого да оправдавам
морето от несбъднати сълзи.
Обичал съм! Нима това е чудо?
Грехът ми може би е непростим!
Не се спасявам! Любовта е лудост!
И само тя красива е без грим!
Аз няма да се влюбя тайно в теб.
Ти също в мене няма да се влюбиш.
Ще минеш тихо, някак отдалеч.
В житейската мъгла ще се загубиш.
И нищо ново няма да ти дам.
Ти нищо ново няма да ми кажеш.
Отново ще съм тъжен, сам и ням.
А ти без обич пак ще се накажеш.
Един въпрос ще стихне призори.
Не можеш да останеш вечно, зная.
Но само миг любов ми подари
и после си иди без мен...в безкрая...
Ти също в мене няма да се влюбиш.
Ще минеш тихо, някак отдалеч.
В житейската мъгла ще се загубиш.
И нищо ново няма да ти дам.
Ти нищо ново няма да ми кажеш.
Отново ще съм тъжен, сам и ням.
А ти без обич пак ще се накажеш.
Един въпрос ще стихне призори.
Не можеш да останеш вечно, зная.
Но само миг любов ми подари
и после си иди без мен...в безкрая...
Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.
Преструва се.
Животът се преструва
и често номера напук ми прави.
Усмихва се, късмет ми пророкува,
а после - само грешки и шамари.
Понякога едва не полудявам –
шегите му са груби, неприятни
и рядко му се случва да остави
на щастието знаците понятни.
С омразите, в ненужните любови,
въжето се разплита неуморно.
Шегува се...
Животът се шегува.
Надсмива ми се нагло на възторга.
Наглед като Иванушка Глупака,
представям се за Черен Хитър Петър.
Промъквам се на пръсти,но
съдбата ме чака на "Четвърти километър".
На снимките изглеждам по-различно.
Омаен миг, заключвам в скромно селфи.
Но не в това е истинският смисъл
и всичко се стопява на момента.
Не виждам днес светът да се променя.
Аз бавно остарявам, поетично.
Животът е отчайващо брутален.
Усмивката му - винаги комична.
Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.
Май, че всичко беше сън.
Или пък, реалност беше?
Помня ли? Или пък, съм
от съня си в сън отвлечен?
Тиха вечер....Серенада....
А луната е без глас.
Смъртните се забавляват.
Или с други думи - спят.
Спя и аз. Сънувам чудо.
Пресъздал реалността,
проектирам чувства лудо-
иде ми да закрещя,
че заблудите си търся.
Не за да ги разруша,
а за да намеря начин
истината да прозра.
Нямам шанс. Отлично зная.
И се питам, на шега:
В сън ли съм или се бъркам?
Все не мога да реша....
По навик скитам в рими благоверни.
Мастилото пилея безобразно.
И думите - безсилни и рефренни,
заливат ме с присъствие банално.
Изчерпал се е изворът, навярно
в жадувани, безсънни, топли нощи,
та утрото е немощно начало
и бълва незатихващи въпроси.
А отговори няма! Чакам края
на тази вездесъща викторина.
По навик не обичам! Осъзнавам,
с мълчание живота ще отмина.
С усмивка зад горчивата фасада,
изчаквам светофарът да узрее.
Пресрещам любовта на автострада-
единственият смисъл за живеене...
Не говори за мен, за мен не говори.
Та, ти дори не ме познаваш.
В очите не тая сълзи,
в сърцето си не крия пламък.
Но мога да ти дам трошица милост
и цяла планина ще бъде храм
на моето неписано вълшебство,
ако повярваш в мен,
ако повярваш в любовта ми...
Не можеш да се довериш, аз зная...
От миналия опит те боли.
Не говори за мен.
Та, ти дори не ме познаваш...
За мен не говори, не говори, не говори...
Светът се крепи на нищото.
Увиснал в безизходица .
Огърлица е върху гърдите
на чернокожа госпожица.
Поклаща се леко несигурно.
Ще се катурне във Бездната.
Люлее се лекомислено,
даже малко подвеждащо...
Затова ми се вие свят
по никое време...
от слънцето.
С капачка от бира подпирам
света, да не се преобърне.
Но аз се обръщам навътре,
разопаковам душата си.
Срокът за годност изтича,
докато нищя съдбата си.
Страх не набрах от поляните,
оставих го без поколение.
Чакам реколта от спомени,
да ме изпълни с доверие.
Но всичко е само илюзия
в играта на нищо и нещо.
Бръмчи колелото на времето,
а за смисъла не се сещам.
Разлива в очите ми лава
любов безнадеждно разгонена -
всичко е само частица
от Божествено своеволие..
Бирата, леко газирана,
пръска мехурчета в чашата.
Скъса се огърлицата,
навсякъде перли и пясък.
Дъждът е бизнесмен.
Продава ми безумства.
Какъв прекрасен ден,
роден за словоблудства.
И страница отмятам,
прелистен, като вятър.
Проклинам участта си,
любов градя от пясък,
удавен във беса си...
Но целият театър е само
миг и стръв.
Коравата стена,
обесена на връв
от стария простор,
е блед и сив декор,
нацапан от дъжда.
Аз скоро ще реша.
И димната завеса
ще дръпна във несвяст.
Излишният баласт
ще хвърля в локва кална
и с восъчни крила
ще литна през дъжда...
***
Ще спра да я желая,
когато ме забравя,
Когато ме опива,
ще бягам да се скрия
под навес от слънца...
И мокрите оферти,
окаляните сделки,
с финес ще отрека.
Не бизнес със дъжда,
а сделка със дъгата..
Цветна, лудостта,
ще бъде моя стряха...
Защо отричаш всички свои думи?
Казани, помислени, мечтани?
Лъжат ли очите с малодушие?
Спомени превръщат ли се в рани?
Казваш, че било непостоянство.
Всъщност е несигурност проклета.
Ти - дете, което си играе
с чувствата на няколко поета...
Ех, отричай! Няма да се вържа.
В прах и плява трудно оцелявам.
Плевелът е цвете във полето,
аз Тома Неверни се явявам.
Някой ден сама ще разбереш,
че да обичаш силно е коварно.
Без да получаваш ще дадеш.
Без да си желана ще желаеш.
Някой ден...обичаща фатално,
в думите любов ще събереш.
It’s a Paper town. Paper houses and Paper people. Everything is uglier up close…
Неделя вечер.
Град притихнал
се дави в тежка мараня.
Лято е.
Нечуващ прилеп,
подготвя се за вечерта.
Изгаря слънце.
Лунно биле
варят изгряващи звезди.
Вини потят се.
Нищо лично.
Неделя вечер е, нали?
От утре,
делничният ритъм
ще впръска нотки суета.
Но тази вечер е различна-
безделнична като смъртта.
Не се побирам вече в две дисаги.
Нещо ми е сбъркано без време.
Тъмното сумти и се протяга
Светлото в душата ми да вземе.
Думите търкалят се по пода -
най-недоизпитите разливат
остатъци молитвени до Бога.
В устата се съсирва глътка бира.
Пулсира битието аритмично.
Скуката убива всичко цветно.
Не се събирам в този свят и стига
съм се преструвал тихо и кокетно.
Лица безлични спомени оставят.
От мозъчните гънки оглупявам.
Не се предавам, но се уморявам
душата си за семки да продавам.
Каква любов?!? Какви свещени чувства?
Отдавна окосени са полята.
Объркани от суета и лустро
не пърхат пеперудите с крилата.
Безгримни са дисагите, тъкани
от мъдрост без мечти опечалена.
И тясно ми е в този свят. Признавам,
че търся ненамерена вселена.
Времето е относително понятие.
Цигарата е глътка спряла вечност.
Любовта е символ на разпятие,
а смъртта, забравена човечност.
В пепелника гният стари чувства.
Целувките в измамен дим се крият.
Преглъщам те. Все още си гореща.
А аз все още искам да те имам.
Болезнено е. Няма оправдание.
И липсва вероятностно развитие.
Времето е само назидание,
урок за усмирени оптимисти.
Не вярвам в произвола на съдбата.
Не са случайни срещи и раздели.
И не на ужким, ровя във душата.
/Проучвам неизследвани вселени./
Поглеждам често в чашата горчива.
Горещото кафе, с каймак прехвален,
в утайката съдбата ми разкрива.
/Животът е отчайващо банален/.
Сладникави парфюми лъжат чувства.
Разтягат се слова като локуми.
Болезнени преструвки словоблудстват.
/Не се намери пристан за духа ми./
Не е случайно. Няма нищо страшно.
Не ме стресира влюбеният вятър.
Животът е измислен изначално.
/Актьор съм във поредния спектакъл./
А тайно, под леглото ми се крие
страшен демон, уж случайно минал.
Там, в съня ми битката не стихва.
/Няма нищо, само си измислям./
Не са случайни срещи и раздели.
И не на ужким, ровя във душата.
/Проучвам неизследвани вселени./
Поглеждам често в чашата горчива.
Горещото кафе, с каймак прехвален,
в утайката съдбата ми разкрива.
/Животът е отчайващо банален/.
Сладникави парфюми лъжат чувства.
Разтягат се слова като локуми.
Болезнени преструвки словоблудстват.
/Не се намери пристан за духа ми./
Не е случайно. Няма нищо страшно.
Не ме стресира влюбеният вятър.
Животът е измислен изначално.
/Актьор съм във поредния спектакъл./
А тайно, под леглото ми се крие
страшен демон, уж случайно минал.
Там, в съня ми битката не стихва.
/Няма нищо, само си измислям./
Абонамент за:
Публикации (Atom)