СТРЪК ОТ ОРХИДЕЯ

Не те познах. Не бе кристална фея -
кръстосваше нощта с походка вяла.
Догоних те със стрък от орхидея -
усмивката ти исках да извая.

Погледнах те. Подадох ти свенливо
букетчето във формата на руна.
Сърцето ми крещеше полуживо,
че имам смелостта да те целуна.

Повярвах му. Наведох се вдървено.
Но вятърът повя коси от слама
и кихнах силно! После засрамено
проклех некъсметлийската си карма.

Но твоята усмивка ме учуди!
Ти каза, че обичаш орхидеи!
Познах те! После ято пеперуди
превърна те в кристална цветна фея.

АСОЦИАЦИЯ

стихове,
ромон,
свещи,
фитил,
остров,
решетка,
отрова,
пасквил,
лагуна,
театър,
декори,
мъгла,
съвест,
послание,
лудост,
тъга,
проглеждане,
жалост,
длани,
коси,
вик,
разпиляност,
кураж,
чернови,
пътеки,
надолнище,
склон,
пещера,
хаос,
касапница,
миг,
тишина,
кражба,
защита,
стихири,
душа,
молитва,
отсрочка,
прошка,
вина,
мембрана,
трептене,
усмивка,
гърди,
вълнение,
име,
верига,
мечти,
въздишка,
докосване,
нежност,
привкус,
капка,
забрава,
изгаряне,
пулс,
утрин,
ръце,
протягане,
лъч,
пролет,
разпъпване,
раждане,
дъжд.

АНАМНЕЗА

Полузаспала, без лице,
неудържимо сензитивна,
усещаш как нощта тъче
самотна нишка от коприна.

От нея шиеш си тъга -
използваш я за наметало,
прикрила не една лъжа
с греховно чувство оцеляло.

Заместваш липси с празнина,
очакването те убива.
/Нетърпеливата съдба
постла животът ти с коприва./

Прежулените ти нозе
в посоки грешни все те водят,
а на фаталните мъже
раздаде цялата си доблест.

Поредното си питие
щастливо заблудена пиеш,
любовни стихове четеш
от истината да се скриеш.

Събрала болки, страхове,
за всичко чувстваш се виновна -
симптомите говорят, че
от липса на любов си болна

ТРОХИ

Всичко е там, в тишината,
в крехкото дишане нощем,
в мислите, глухо кръжащи,
в пространството, кръгло и просто.
Всичко е там, в тишината,
в простенала, спяща къртица,
в гнездо, върху клони висящо,
очакващо своята птица ...
Всичко е там, в тишината
на белег от слънце в небето,
на стъпки от бягащо лято,
оставило своето ехо.

Всичко е там, в тишината
в застинал каданс на кошмара,
в предсмъртния вик на сръндака,
в последния дъх, преди края.

Всичко е там, в тишината,

в безгласния крясък за помощ,

в последната капка без стряха,

в трохите от вчерашна обич.

С ДЛАНИ

Изучавам ръцете ти.
Пътувам по твоите длани.
Кодирани в докосване са
събития и спомени...
Като лиани,
мечти изрязани в плътта,
преплитат се
в житейския калейдоскоп.
Хълмове, ждрела, фаланги...
Съдба, крещяща в полутонове,
към мене води те,
към тебе води ме...
Виждам го с очите си...
и с дланите си....
Изучавам ръцете ти...
и ...обожавам ги...

ОБИЦА

Не ми прощавай, прошка ти не искам,
аз някой ден без срам ще си простя.
Вината си в сърцето ще притискам,
и в пулса ми ще къкри тихо тя.

Останала от теб, е моя спомен
и нека да живея със това.
Годежът се отложи - няма пръстен,
но нека пък да имам обица....

ПРОИЗВОДНА

СВЕТЪТ, ВЪВ КОЙТО ВСИЧКО Е РОДЕНО
е свят без обяснение и смисъл.
Началото е с край обременено,
обречено след време да  умира.

Това е тайна, скрита в дълбините,
на граница, клоняща към безкрайност,
а тялото е само придружител,
изгарящо в поредната фаталност.

Един клепач дели ни в производна,
и в нулев вектор скрити са съдбите,
движение в единствена посока,
прецизно изчислено от звездите.

И няма път, по който да завиеш,
за да избегнеш писаната орис.
Във формулата може да се скриеш,
но няма как със края да се бориш.

Защото е кодирано начално
да търсим обяснение и смисъл,
така да оцеляваме, летално,
до следващия производен цикъл ....

ЕДНО ГОЛЯМО ПАДИ, МОЛЯ

не бъди ревнива!

имаш си твоето късче

от мен!

подреждам се.
след крах и отчаяние.
излях и злоба,
и печал,
останах празен,
без страдание
и без вина,
без оправдание,
а цветето,
което което съм
посял
роди омраза.
яд ме е.
стъкларят реже с диаманта
вратни жили.
пулсират в ритъм,
в кожата се скрили.
огледала в очите,
изкривили реалността
ме заблуждават -
напивах се със теб,
от срам, от жалост
и от любов,
докато хапех устни
от безсилие.
от пантите изваден
се усмихвах,
с маджун запушвах
дупки - циреи
и хвърлях прах в очите си
невиждащи.
все още свирейки
с уста
се разминавах
и с принципи
и с верую
и ... с теб ....
и казвах си
"Жена е!"
оправдана е,
но себе си
осъждах на вина.
и кой да обвиня,
когато се превърнах
в забавление
и в бърза консумация на грях?
е, време е
да се поправя.
подреждам се,
след студ,
след празнина,
след киното,
след блудкавия филм,
недоизгледан.
след залеза,
след края на света,
светът, във който
бяхме влюбени
/или поне бях влюбен аз/ -
в една лъжа!
погубени
и имитиращи
движения на мим,
без грим,
без думи,
скрити в дим,
в лютивата цигара,
в дъха обезчестен,
в рефрен
от вехти книги
или във фейсбук
статуси -
с фалшиви чувства
се провиквам
"Едно голямо пади, моля!"
подреждам се
и вече свиквам...
отново да съм мъж
...със воля.

МУЗИКА ЗА ОРКЕСТЪР И СЕТИВА

Искам точно такава целувка -
безумна, до задушаване,
скулптура от феромони
без дъх да ме остави.
Искам тези устни
да се впиват в плътта ми,
да ме докосват влюбено там,
където изтръпва кръвта ми.

Мислех си, че се познавам,
че съм преживял същността си.
Тези устни без срам разпиляха съня ми.
Разбиха всички прегради -
устните слети в целувка.
Тази целувка извади
скритите в мене безумства.

Искам такава жена,
която знае как да целува -
музика за оркестър и сетива,
симфония за споделеност и чувства.

ОПТИМИСТИЧНО

А можеше да не е така.
и всичко да е различно.
Цветята да са грозни,
а любовта прозаична.
Да няма слънце,
да няма залези,
да няма прилики
да няма разлики....
Можеше да е друго,
можеше да е различно.
Но животът е чудо,
а това е ... оптимистично.

ПРЕДИВЕЛИКДЕНСКО

Дрезгав клон небето жули.
и завидно се старае.
Вятърът боклуци брули -
и с обелки си играе.

Сънено потегля вечер,
дъждобройно подранила.
Към Великден яйцевидна
мълния набира сила.

Безпорочно озарена,
булевардно премаляла,
пролетно развеселена,
като лава разпиляна,
иде Святата неделя.

Дъжд вали. Ръми в душата.
Преоблича се набързо
истината уморена
и пречистена запалва
с обич цялата вселена.

ВСЕ НЯКОГА

Блеснали очи...
Звезда...
Сияние, стопило мрака....

Пожар....
Отворена врата....
И някой, който там те чака....

Докосване...
Мечта...
Копнеж...
Защо не мога да те видя?

Разтърсване....
Световъртеж....
Какво се случва с теб, любима?

Часовник...
Падащи сълзи....
Мечти, измерени в секунди...

Очакване за теб...
Боли...
...когато аз и ти сме чужди....

Усмивка....
Полъх...
Тишина....
Любов, превърната в икона...

Объркване...
Безкрай...
Тъга...
Дори намразвам телефона....

Реалност...
Спирам със това...
Очакване със потни длани....

Надежда...
Обич....
Красота....
все някога, ще се обадиш....

ТЪЙ РЕЧЕ ЗАРАТУСТРА

Когато те измислих, принцесо,

в морето нямаше пяна -

Афродита, щеше да ти завиди,

алчният Зевс да те открадне.

Затова те замислих, без име.

Даже на орисниците не казах.

Пиши каквото ти скимне,

пък каквото напишеш, да става.

Измислих те тайно от Бога,

за да не каже дяволът клетва,

за да нямаш в душата прокоба,

да не бъдеш затворена в клетка.

Да не бъдеш подвластна на Ада,

Раят тихо по тебе да стене.

Намислих те тайно, принцесо,

за да измисля след тебе и мене.

ЧАКАМ ТЕ

 

чакам те...

там някъде ..





в твоя свят ..





зад вратата ..




скрих се....




за да ме намериш...




тясно е....




но те виждам...




през тънкия процеп....




със светлината...




влизам и аз ...




с прашинките....




полепвам по телевизора....




и ме гледаш.....




без да знаеш, че съм там....




в онова битие....




което няма да се сбъдне....




и те чакам...




там някъде ..





в твоя свят ..




чакам да ме намериш отново....

тъй дълго те чакам.....

ОТКРОВЕНО

Тъй много думи казвах със замах

и не веднъж за тях съм съжалявал. 

Но ето, че мълчание избрах -

сега мълча и нищичко не казвам.

Избрах да се прикривам в самота.

Духът си да обяздя изтормозен.

Дано така усетя любовта

без чувството, че вечно съм виновен.

Греших без срам, повтарях стари грешки.

Животът си приемах на шега.

В бохемските ми, лапешки забежки,

сега намирам само суета.

Покръстих се! Изпих вода светена.

Нима това превърна ме в светец?

Мълча сега - ще дойде мойто време,

нали поет съм - в думите съм спец.

Сега мълча - без стихове, без рима.

И уча се да срещам любовта.

Дори в раздяла думите подбирам,

в последна тренировка на духа...

НЕВОЙНА

От небето не свалям звезди.

Силно мразя надутите думи.

Любовта не е фалш и сръдни,

не е битка за власт помежду ни.

Е добре, нека ти победиш.

и победното знаме развееш,

но любов не расте в руини -

само мъка така ще посееш.

Та, не почвай със тази война.

Нека волно в простора се любим.

Победителят в тази игра

често плаче самотен, без думи ....

ЛЕДЕН ДЪХ

Кратка беше тази зима.

Дори не усетих студа.

Вледених се, когато замина

и остави в мен тишина.

Свети слънце, огрява лицето,

но очите потъват в тъга.

Уж е пролет, но там, във сърцето

леден спомен проблясва в нега.

Непосилно измръзнал, бездумен,

чакам бялата смърт да реши

да превърне ли погледа влюбен

в леден дъх от напразни мечти.

ПОЗНАХ ЛИ ТЕ

Познах ли те?
Ти носеше нощта
във шепите си с шепота на вятър.
Очите ти, очите на сърна,
блещукащи звезди в небето бяха.

Познах ли те?
Ти носеше съня.
Заспивах във пожара ти от нежност.
Сънувах те взривен от красота,
в безплътна, неподправена безбрежност.

Познах ли те?
Ти носеше шума
на бурята от морска раковина.
Облечена в любов и светлина,
за мъничко в живота ми премина.

Познах ли те?
От страх се разпилях,
от чувството, което подлудява
и в устните ти търсех онзи смях,
от който и умникът оглупява.

Познах ли те? 
И ти ли бе това?
Божествената, вечната любима,
с единствения грях, че си Жена
и всеки мъж мечтае да те има.

Познах ли те....?

Или като глупак

оставих натъжена да си идеш.

Познах ли те....?

Очаквам само знак -

ще те позная, даже и без име.

ПРОЛЕТНИ РУЛЦА

***

променя се небето

променя се земята,

слънцето е друго,

усмивката в сърцата

се изчервява

с цвят на вишна.

всеки път, когато

кокиче се разпъпи

яростта ми стихва -

зимата отстъпи.


****

да спрем, да те прегърна.

пролетно и цветно.

сивото обръгна

в поточе бързореко.

блести просторът в свежест

и въздухът вибрира.

да спрем да те прегърна,

защото те откривам!

***

мартенските чувства,

променливо приятни,

пролетно тактува

в стакато минзухарче.

ръката ми усеща

нежността незрима -

дори да си далече,

аз зная, че те има!

***

ужасно ми липсваше

тази пролетна разходка,

усмивката в тръпчинка

ефирната походка

вратлето на газела,

което изкушава.

Честита Баба Марта!

Виж, пролет се задава.

***

ще се разпъпят чувствата,

ще позеленее хоризонта.

светофарът ще проходи

колите ще догонва,

щастлив, че е прогледнал

отново във зелено.

дори да е студено

е в бяло и червено.