***

Жена и цвят,
сияние и нежност
и зов, и самота
и крясък от безбрежност
в изтръпнало сърце,
и жажда от безсилие,
боли от тишина,
боли от недомислие.
В пожари от печал
изтича битието,
превръща се във кал
със делника, с клишето.
И бавно се стопява
в умиращата сянка
с отритнатата муза,
но с дъх на пепелянка
прокрадва се в съня ми,
в следобедната дрямка.
Загадъчна, без думи,
в ухото ми нашепва
Безценна е Жената  -
пази я във сърцето!

Живот

Прегризвайки връвта на мрака,
разкъсвайки с лъчи нощта,
с очи стрели и дъх на лято,
със сплетени ръце в дъжда,
със думи вързани във възел
с мечти удавени в печал,
разплитайки пореден пъзел,
във който сам съм се вживял,
усещам воя на шрапнела -
в гърдите ми, крещяща жар,
усещам болката, копнежа,
на феникс гаснещ във пожар.
Прелистен във поредна драма,
смеха остави за залог
надгробен камък си поставям
с едничка думичка - Живот!

Пристан

Брегът умира всеки ден,
във приливната сила на вълните,
а пристана е сам и уморен,
затворил за зирители вратите.

Две лодки се полюшват и шептят
една на друга думи ветровални,
веригата проскърцва със тъга -
подслушва съкровените им тайни.

Ще дойде утро - ще се разделят,
излизайки в безкрая на морето,
но привечерни влюбено трептят
със приливния ритъм на сърцето.

Бирливо

Изгряха две луни във моята вселена -
една за приливи и една за отливи.
И две слънца прегърнаха луните ми -
ту мълчаливи,  ту  словоохотливи.
Разплискаха се океаните от спомени,
от чашата разляха ситни капчици,
невидимите паяци тъчаха огнени
мрежи да ловят вселенско щастие.
Разтресоха се земетръсни чувства,
бирливо се пяняса настроението,
очите ми затворени всевиждащи са,
душата ми подготвя се за бдението.
В транс потрепва всяка будна мисъл,
пъзелно сред нощни облаци минава -
взех под мишница каквото съм орисал -
другото ... ще ме прощава ...

Мишеловно

Вкара те в поредния капан,
мъничкото бяло сиренце,
пак надежда, трепет, блян -
после истинско безсилие.

Молеше се, но уви,
път към свободата няма.
Във капана от мечти
за поета прошка няма.

Ех поете, не видя ли
отдалеч опасността.
В мислите ти полудяли
как откриваш любовта?

Пак примамиха те с обич,
пак плениха те с любов -
във капани обич няма,
има само послеслов.

Светло отражение

Седяхме безизходно и изначално
и едва си поемахме въздух,
като риби,
захвърлени от водопада
на зелената поляна
/разбирай пластмасова маса/.
Полюшваха се приглушените
светлосенки на
привечерното градозаспиване,
полято с чаша бира,
на
цаца и цигара.
Нищеше гъстия,
нажежен въздух,
купен на кило от супера,
нашето
светлоотразено,
незалязващо
обичане ...

Едно

Заедно дори в смъртта...

За едно парченце лято...
За една сълза в нощта...
За един добър приятел...
Заедно във вечността-
полетели на крилата
на бленувани слънца,
на жадувани обятия.
За един прекрасен спомен,
за една усмивка нежна,
за едно сънливо утро
и за мъничко надежда,
за един сподавен вопъл,
за една прегръдка само,
за една прекрасна песен
и за думичката "Мамо"
сричам стих
в  човечността,
във вселенските понятия...

Силата на вечността
търся в твоите обятия...

Горещници

Небето пак облива ме с напалм

и в жегата ми става нелюбовно.

Дъждовни капки искам за балсам

в сърцето ми, опалено и болно.

Денят си тръгва тежък, изнурен,

а залезът пореден ме задъхва

с тъгата, за която е роден,

от спомена, във който ме завръща.

Поемам въздух с пламнали гърди.

Дъхът ми е изгарящо оскъден.

Как искам цветен дъжд да завали

и сушата в душата да пропъди.

Не се оплаквам, пак ще продължа.

Ще псувам сърцебиещия въглен.

Ще чакам, даже с пяна на уста,

живителната влага да се върне...

Шепот в коридора

Понякога ги чувам да крещят -
ангелите, скрити в коридора.
Понякога долавям и смехът
и кикотът, когато тихо спорят.

Не смея и не искам да ги спра.
Душата ми щастлива песен пее,
с лишените от грях и суета
усмихва се невинно и се смее...

Когато пък политат във нощта,
разперили криле във синевата,
със поглед ги изпращам и мълвя
молитвени слова в тишината.

И кацат на перваза, и мълчат,
изпращат ми словата водопадни,
в невидимите рими на съня,
разкриват съкровените ми тайни.

И пак се скриват там, във коридора,
и чувам странен шепот във нощта,
с пророчествата ангелски не споря -
записвам само техните слова.

Вместо отговор

Тъжни залези няма, поете...
Има само тъгуващи хора.
Не рисувай и днес във небето
кървав залез, спластен от умора.
Не рисувай със поглед тъгата си вечна,
нека залезът малко почине...
Наметни раменете си с празнична дреха
забрави, че ме има... Прости ми...
Забрави, че по залез прелиствахме книгите
на тържище, под тенти червени
и (преди да си иде) любовно намигаше
слънчев залез. На теб и на мене.
Не тъгувай, недей. Мене вече ме няма.
Не рисувай тъга по небето.
Намери си... Дочакай нов залез за двама.
Тъжни залези няма, поете....

Румяна Симова

Вместо отговор

Има тъжни залези, има...
Има също тъгуващи хора...
Има думи угасващи в рима
и в безсилие свита умора.

Няма нужда от празни фанфари,
от фалшиви, измислени чувства.
Няма смисъл сърцето да пари
във поредната нощна вихрушка.

Всеки залез е зов за промяна.
Всяка обич е с залез ранима.
Нямам нужда от залез за двама,
искам утро със тебе да имам...

Замонашване...

Ще те погаля с глас,
ти затвори очи!
Ще те докосвам
с нежни обертони.
С безплътен бриз
и с шепот тих
ще ти споделям
тайни и неволи.

Ще те прегърна с глас,
ще те обгърна с мисъл
и ще вибрирам в теб,
разлял се във екстаз.
Ще бъдеш стих,
във който ще опиша,
най-страстния
и неугасващ грях.

За мен ще бъдеш
клада и обител,
а аз монах,
от демони пленен.
Ще търся в теб
и ангел и спасител,
за да възкръсна
причестен и прероден.

И всичко начертано
ще се случи.
Не казвай нищо! 

Замълчи!
Не говори!
В молитвата ми
Господ ще научи,
че моя манастир
си вече
ТИ!

Не исках да те натъжавам

Не исках да те натъжавам.
Не знаех че руша мечти.
В момента вече съжалявам,
че нещо в мен се промени.
Усетих този ден изпразнен,
безмислен, даже изнурен.
С блуждаещ поглед чакам жаден,
да дойде следващия ден.
Дали ще донесе покоя,
дълбоко в моята душа,
дали ще ме докосне спомен
или пък падаща звезда?
Аз нещо ще си пожелая,
но тайно, няма да го споделя,
ако се сбъдне, без въпроси,
усмивка ще ти подаря.

Гостенка

Когато си отива любовта,
и мислиш, че душата ти умира,
предвкусвайки ужасна самота,
разкъсана, пулсираща, ранима,
когато от затворени очи,
превърнали се в извор на сълзите,
мълчание застинало струи,
удавило в пороя си мечтите,
тогава виждаш - всичко е измама,
отчаяно се молиш да я спреш,
но щом си тръгва път обратен няма -
остава своя път да избереш.
Да разбереш, че е била на гости,
и стоплила е твоята душа,
не се сърди, очаквай я отново -
на гости пак ще дойде любовта.

Пепеляшка

Намерих кристална обувка.
На стълбите, пред входа.
Малко одрана и тук таме чукната...
но пък кристална, излъскана...
Парчета от тиква, разпръснати...
...ама какви са и тези мишлета?
Май ще се слагат капани
или пък ще се вика ХЕИ-то...

НЕПРЕБРОЕНА

Отказах се звездите да броя -
не искам да съм вече звездоброец.
Приседнал на самотната луна,
единствено със себе си ще споря.

Отговорите, които знам,
на хиляди въпроси отшумели,
в кошчето ще хвърля като спам -
истини от болка онемели.

Пъзелът ще сритам разгневен
и без това съм безнадежден случай -
мечтаейки да бъда оценен,
най-слабата оценка съм получил.

Не искам да съм вече звездоброец.
Ще бъда аз звезда непреброена,
цифра от мобилния ти номер -
очакваща повикване вселена.

Мирише на книга

Отдавна не бях стъпвал
там,
в склада на моите
спомени,
недолюбени и недогонени -
мечти
подредени
във томове.
Бях забравил
тази миризма,
на овехтяла
и препрочитана
книга,
песента на синьоврата
чучулига
бликаща
от пожълтелите страници.
Клади и одисеи,
рицари и принцеси,
скрити и полузабравени,
недочетени пиеси,
недописани романи...
В склада ми, на куп събрани
спомените овехтели
чакаха
да бъдат препрочетени...
а може би ... и
разбрани...

Когато се почувстваш уморена

Когато се почувстваш уморена
от всеки и от всичко в твоя свят,
с едничка мисъл сещай се за мене -
далечния и тайнствен непознат.

Когато се почувстваш омерзена,
и гняв залее твоите очи,
сети се пак за мен и озарена,
с усмивка от страха се изчисти.

Почувствай как умората изчезва
и как прекрасен идва пак деня -
а мисълта за мен, пази я чиста,
като изплакана насън сълза.

Не ме помни, защото аз съм вечен.
Ще бъда с теб дори и без следа.
За миг поспри - дори да съм далече,
със слънчевия лъч ще долетя.