Небето пак облива ме с напалм
и в жегата ми става нелюбовно.
Дъждовни капки искам за балсам
в сърцето ми, опалено и болно.
Денят си тръгва тежък, изнурен,
а залезът пореден ме задъхва
с тъгата, за която е роден,
от спомена, във който ме завръща.
Поемам въздух с пламнали гърди.
Дъхът ми е изгарящо оскъден.
Как искам цветен дъжд да завали
и сушата в душата да пропъди.
Не се оплаквам, пак ще продължа.
Ще псувам сърцебиещия въглен.
Ще чакам, даже с пяна на уста,
живителната влага да се върне...
