ЛЕКОАТЛЕТИЧНО

спринтират чувства
бягане с препятствия
сто метра чакат
във секунди шест
вселенски кръстопът
разбит прозорец
порой от мисли
стегнати в разпятие
и тих ветрец
след дългите раздели

отичат се в канавката навън
излъгани надежди изветрели
лъжа е истината
но реална като сън
облечена е вярата обратно
и етикетът и стърчи

кое е в любовта така опасно?
сърцето питам,
но мълчи... мълчи....

игра на тенис
сервис, удар, точка
разделна мрежа в иглени уши
зашити устни пламенно говорят
а тишина вали.... вали...
вали...

ЦИКАТРИКС

Думи в целофан красят бонбониерата.
Кръгозорът е отчайващо захаросан.
От толкова захар горчи атмосферата.
Смисълът е блудкав и белосан,

а черното е остро като скалпел.
Аха, аха и в мислите се впива.
Хайде стига!
Мантри си повтарям,
за да излекувам старата си стигма.

Белег ще остане, груб цикатрикс,
раната дори да заздравее.
Бонбонът ще изчезне във устата ми,
от сладостта дори ще ми призлее,
но стиснал зъби, всичко ще преглътна,
ще бъда агнето, дошло на заколение,
намиращо в ръцете на палача,
дългонеоткривано вълнение.

ИЗКУШЕНИЕ

Отърка се о мене змията
и взе ръцете ти, да ме прегърне.
Взе усмивката ти, взе и бедрата,
дано успееш да си ги върнеш.
Изкуши ме с твоите ласки,
тях също открадна, докато спеше.
Змията пожела ме!
А ябълката?
Предвидливо Бог,
с любовта я отсече!

ПОТОП

Къщите, едва въздишат,
без покриви, стъкла и стълби.
Коли в калта със клони кичат
поличбата, току изпълнена.

Какво се случи? За минути
небето мощите разтвори,
изля се песен демонична,
отнесе разпри и раздори.

Вода приижда като лава,
удавя радост и стремежи.
Потоп след себе си оставя,
оставя смърт, руши надежди.

Студена самота обгръща
осиротелите бунища.
Нащърбени дувари нищят
смъртта на прецъфтяла вишна:

"Ей тъй, от нищо се получи,
от простотията - безумие.
Къде е Ной да ни научи,
да ни спаси от слабоумие?"

ПЕСЕН

Оставих недовършени изречения в хола ти.
Гледат телевизия с теб и пушат.
Безплътни са и не ти пречат да дишаш.
Не е нужно да ги заобикаляш,
не е нужно да ги обичаш.
Не оставят пълни пепелниците
и не си играят с дистанционното.
Страхуват се да се допишат,
да сложат точка окончателно.
Не им обръщай внимание.
Скоро ще се самоизтрият
риторично и иносказателно.
Тези изречения са призраци,
останали след едно приятелство.

СМРАЗЕНО ОТКРОВЕНИЕ

Като мощен дъжд,
следобедено стабилен,
успокояващ се след силната градушка,
притихващ във улука и канавката,
но все така отчайващо нестихващ,
в съзнанието ми прониква лятна влага
на дъжд, изригнал от смълчани чувства.
Мек глас от дълбините на безкрая
говори ми и нежно гъделичка,
прочувствено заглажда бесовете
и ръбовете, вече неръбати,
завъртат се в заоблени дилеми,
намръщени, разрошени, брадати,
причини за променливото време.
Не е освобождение това
на дълго кумулирана енергия.
Градушката е само яростта, ледът на жегата,
смразена в откровение.
Гърми и после светлина.
За кратко.
Посивелите ми мисли
открадват цветовете на дъга,
след бурята дошла,
да ни пречисти.

ДА СЕ СМАЛИМ

Вървим по нощните клади
и кой ще ни спре?

Кошмари сънуваме.
В юмруци ръце стискаме.
Със зъби проскърцваме
докато спим.

В разбито сърце
хищни птици прелитат,
роят бесове.

Харпии късат вериги и скитат
в среднощните часове,
похитили и спомени,
минало, бъдеще,
съвест....

Денем усмивки берем
от еднодневни приятелства.
Душата рушим,
а инатът е център на самотата ни.
С велики умове се оправдаваме,
докато заспим,
уморени от суетата си.

И пак по клади вървим,
нестинарски подскачайки...

Боже, ще пратиш ли ново разпятие?
Да се смалим.

КЪСНО Е ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО

КЪСНО Е ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО.
Умората ни повали.
По устните се стичат жалостно
неизговорени сълзи.

Една любов употребена
на закачалката виси.
Късно е и несъмнено
ще се разпаднем от вини.

Танцуват сенки-самодиви.
Звезди, облещени в нощта,
се възмущават справедливо:
- Защо се случва все така?

Последна нощ. Ръми съдбата.
А разкроени светове
в отблясъци от сън се мятат.
Не стихва болката, расте.

СПАСЕНИЕ

Монах да стана ли, се питам?
От всичко да се отрека?
В гори далечни да скитам,
и с пости да се причестя,
с молитви - утреня, вечерня,
и само хлебец и вода?
Дали с това душата черна
ще мога хитро да спася?
От изкушения да бягам,
не е ли също суета?

Далеч грях и от съблазън
е много лесна светостта.

До край ще си остана честен
и бягството ще отрека.

Дойдох на този свят обречен
да се спася чрез любовта.

КАМЕННО

Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име. 

Онзи, който не го знае, няма никаква власт над теб.

Елиас Канети

Скривам името си в каменния джоб
на мъдри и сакрални думи.
Стоманата в душата е на ход,
претръпнал съм от бури и тайфуни.
Откраднат сън. Прегазена любов.
Остатъци от хляб съдби раздират.
Не прося милост. Сам ще съм до гроб,
а гробът ми ще бъде стон без име.

Светец не съм, но синя е кръвта
на ангела посечен от апатия.
Кълни пшеница с гени на сърна.
Сърна се ражда с гените на праскова.
Илюзии, облечени в ликра,
по мислите полепват, като сажди.
Споменът тежи на съвестта,
че неведнъж съм сял любов, не дважди.

Но семето е вече променено.
Изпълнено е с гняв и бесове.
"Ще ги познаете по плодовете" - верно,
но от смокиня вече ябълка расте.

Безименно, зад каменни стени,
ще скрия същността си в битието.
Доброто няма нужда от хвалби.
Бог сам раздава милост на небето.

ТРЕН

Остави този куфар до мен.
Самотата е гара за двама.
Ще изчакаме нощния трен.
Ще запаля набързо цигара.

Лебед в сън ще простене, смутен,
ще сънува любовна раздяла.
Ти не бързай, че нощния трен
обичайно със час закъснява.

Още малко постой, помълчи.
Тъжен вятър крещи в тишината.
Аз звездите погалвам с очи,
но цигара държа във ръката.

После фасът захвърлям със жест
да запълня последни секунди.
Ето, идва и тренът-беглец.
В трясък тънат словата ненужни.

Ти се качваш. Потегляш напред.
Аз оставам на малката гара.
Знам, че нямам за тебе билет,
но мечтата за обич остава.

ПАРТЕР

Аз съм китара без струни,
повалено животно, без сили.
В сърцето ми бури-тайфуни
оставиха облаци сиви.

Кажи ми да млъкна, за Бога!
Така ще ме чуеш, надявам се!
Без думи усеща се болката
и в тишината смалява се.

Дълги тиради, безсмислени,
нашето време хабиха.
Нека сега да сме истински,
когато лежим на тепиха.

Глава извърни мимоходом
и с поглед красив погали ме.
С уста, уморени от "Сбогом!"
не можеш да шепнеш "Обичам те!".

ОТИВАЙ СИ

От тази вечер няма да те чакам
и в моя сън не идвай късно вечер.
Отивай си! Заключил съм вратата,
за някой друг отключена е вече.

Лъжите ти не могат да ме стоплят -
душата нажежена е до бяло.
Не се преструвай, краят е наблизо,
зад счупеното, криво огледало.

А там светът изглежда по-различен.
Студено остър, режещо брутален
и няма общо с плана романтичен -
там всеки миг е гаснещо фатален.

Каква любов?! От нея се отрече,
а моята в агония умира.
В предсмъртните си стонове шептеше,
че всяка нощ те търси във всемира.

Така умря последното ми чувство.
Претръпнал, оскотял, без страх от Бога,
вратата си заключих - нищо лично,
да чакам възкресение - не мога!