Като мощен дъжд,
следобедено стабилен,
успокояващ се след силната градушка,
притихващ във улука и канавката,
но все така отчайващо нестихващ,
в съзнанието ми прониква лятна влага
на дъжд, изригнал от смълчани чувства.
Мек глас от дълбините на безкрая
говори ми и нежно гъделичка,
прочувствено заглажда бесовете
и ръбовете, вече неръбати,
завъртат се в заоблени дилеми,
намръщени, разрошени, брадати,
причини за променливото време.
Не е освобождение това
на дълго кумулирана енергия.
Градушката е само яростта, ледът на жегата,
смразена в откровение.
Гърми и после светлина.
За кратко.
Посивелите ми мисли
открадват цветовете на дъга,
след бурята дошла,
да ни пречисти.
