Мраморният мит на зимата
размива се във вените на лятото.
Пролет няма, времето подмина я,
скри се есента в шума на ятото.
Само два сезона ми останаха -
топли сънища над ледените преспи,
запуснати, обрасли селски гробища
до черквата със спомени горещи.
Сенките, висящи от дърветата,
потапят пръсти в чашата ми с вино.
Отпивам глътка, може би последна,
докато забравям твойто име.
Пусто е, в крайселската ливада
набъбнала трева ухае мило,
усетила, че слънцето прегаря,
след залез слънце свети най-красиво.
