ПЪРВОАПРИЛСКО

Първи април е. Не ми се шегува.
В душата вали тишина.

Небето е ниско. Облак палува.

и се разтваря в дъжда.

Череша разцъфва. Джанки белеят -

дървото е стих без очи.

Оплита във клоните капки от спомени.

Аз изкрещявам му - Спри!

Спри да припомняш чувства и мисли,

от които сърцето ми спря.

Първи април е - и се шегуваш.

Пролетта без любов онемя.

КРЪСТОПЪТ

Сънувах те на този кръстопът.
Усмихна ми се. Даде ми надежда.
И аз избрах - избрах да бъда мъж.
А ти с любов към мене да поглеждаш.
Но пътят е неравен и трънлив.
Не път, ами житейска катастрофа.
Едва успях да стигна полужив
витрината с най-важните въпроси.
Огледах се. Какво да избера?
Един самотен старец там се чуди
защо му са накрая на света
ятата разноцветни пеперуди?
Защо сънувах този кръстопът?
А ти защо усмихна се с надежда?
Събудих ли се? Или пак вървя
наникъде и нищо не поглеждам.

МАТЕРИАЛИЗАЦИЯ

Ти си моя измислица,

прераснала в отчаяние.

Колко стихове писал съм

без да чакам признание.

Мракът синьо мастило е.

Вятърът словотворец.

Аз с дима се изнизвам,

през отворен прозорец.

И политам в небето,

без координатна система.

Посоката е нагоре.

До върха на вселената.

Точно там те измислих,

непознала реалности.

И във белите листи,

те родих без баналности.

Тихо! Тъжната истина

няма да сгрее сърцата ни.

Ти, родена в измислица,

си по-реална от всякога!

ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ЦВЕКЛОТО

Ще ме събуди ли слънцето?

Преди пролетта?
Или в преспите ще замръзна?

Дъхът ми скрежовен е.
Любовта?
Зла интрига на лед я подхлъзна.

И се пръсна наоколо.
На игра.
На кристали топящи се в шепата.

В този студ не сълза,
а късче лед се отронва нелепо.

Аз ще чакам наивно.
До пролетта.
Всяка болка на сън е илюзия.

Щом не бягам от зимата,
ще поспя...
Дано слънцето
ме събуди.


Защо крещиш?
Отдавна съм буден!

Не вълните довяха тъга.
Невиновен е вятърът южен
топлитана попил на юга.

И не слънцето ме събуди
с лъчите
на копнежи и плоски мечти.

Аз събудих се буден.
Бездумен.
Без значение кой ме роди.

Затова не крещи.
Няма смисъл
от безмислена тишина.
Буда пак ще играе учител.
Иисус ще спасява света.

Зад завесата тихо се крие
паднал ангел, с гипсирана чест.

Ако кресна и аз...
Боже мили...
Ще намериш ли Ноев ковчег?

ОБЪРКАНО СЪРЦЕ

Едно объркано сърце

мечтае за безсънни нощи.

Умът не патките пасе,

а с чувствата се бори още.


Една негаснеща любов,

в кандило бездиханно тлее.

Нима ковчегът е готов?

Нима е всичко вечно временно?


За миг ще продължи света,

преди да се финално срине.

И без остатък, в самота

едно сърце ще спре да бие.

СИВО

Нима е все едно, че всичко посивява?

Слънцето, косата, поредната раздяла?

Нима е все едно, че сиви гургулици

кълват несретни мисли?

Пак също е, зная.

Но някакак по-различно.

Върхът на планината самотно ме подканя.

/Дали да го изкачвам?/

Прекрасната поляна

ме вика с дъх на пролет.

/А стихът не е полет, от слабост го написах/.

Над всяко тъжно чувство, порой слова излишни...

Млъквам удивен - гласът ми посивява.

От черно-бял рефрен душата остарява.

Къде си ти любов!? Пребродих световете!

Остана само гроб с едно умряло цвете...

ТРИФОН И ВАЛЬО

Няма днес да подрязвам лози.
Тази работа от други е свършена.
Вместо вино червено, залез кърви.
И ракията е на привършване...
По земята не стъпвам. Даже летя.
Нежно лозата снагата си кърши.
Трифоне, Трифоне няма ли как
всичко това отведнъж да се свърши.
Сипвай догоре. Грам не жали.
Плаче лозата от ножа сразена.
Пие поетът - влюбен глупак
Стене душа, от любов поразена.
Вальо не помни. Забравил е пак.
Туй със сърцето е грозна измама.
Лозови пръчки и шарен калпак -
"Няма любов и разлюбване няма."
Пусто сърце. Все не слуша светците.
Пърха отново със ритъм пиян.
Днес съм добър. Не подрязах лозите,
но със любов, май, отрязах се сам.

ДОДЕКАФОНИЧНО

Събрало прах,

сърцето ще се пръсне

без обич ли,

от скука ли,

не знам.

Обесените залези,

провесени,

ще аленеят

пламнали от срам.

Ще пеят птиците.

От Шомберг вдъхновени.

Ще мигне плахо

Лунен Пиеро.

Любов, която никой не приема

е само шум,

в безсмислено "Защо!?!?".

ТЪЖЕН

Не, не съм толкова тъжен.

Просто въдухът е мълчание.

Рибите проговарят.

и политат в изгнание.

Почернели тигани

пържат чувства излъгани

Никому длъжен,

огладнях от безсъние.

Натежали са клоните

с плодове от признания.

Няма място за спомени.

Преизподня е стаята.

Но понякога слънцето

праща влюбени знаци..

Оцелял след кошмари,

се събуждам в съня си.

И не съм толкова тъжен,

осъзнах бреговете си -

Нежна капчица мъдрост

просълзява сърцето ми.


И не съм толкова тъжен....

ЕЛА

Съзнанието си смени.
Разкъсай мислите безплодни.
По пода лудостта хвърли.
И нека тя до мен те води.

Събличай тежките обиди.
И спомени, и тегоби...
Напълно гола ще ме видиш.
За правилата забрави.

И зимата, дошла в сърцето
с усмивката ми замести.
Не се подреждай. Литвай леко.
И щастие ми донеси.

А нека хаосът вселенски
обърква дребните души....
Ела при мен. Без срам. Без его.
И с любовта си ме спаси....

ПИРАМИДА

Себичен бях, но себе си не виждах.
Върха на пирамида даже бях.
Клатушках се в молитвена аспида.
Пожарите в душата не гасях.

На пръсти стъпвах, зло да не събудя.
По-мек от морска пяна, проиграх
любов, пари и хиляди заблуди,
но себе си накрая осъзнах.

И точно затова не съжалявам
за грешки и пропуснати хвалби
и няма пред кого да оправдавам
морето от несбъднати сълзи.

Обичал съм! Нима това е чудо?
Грехът ми може би е непростим!
Не се спасявам! Любовта е лудост!
И само тя красива е без грим!

АЗ НЯМА

Аз няма да се влюбя тайно в теб.
Ти също в мене няма да се влюбиш.
Ще минеш тихо, някак отдалеч.
В житейската мъгла ще се загубиш.

И нищо ново няма да ти дам.
Ти нищо ново няма да ми кажеш.
Отново ще съм тъжен, сам и ням.
А ти без обич пак ще се накажеш.

Един въпрос ще стихне призори.
Не можеш да останеш вечно, зная.
Но само миг любов ми подари
и после си иди без мен...в безкрая...

МАЛКО

Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.

ПРЕСТРУВКА

Преструва се.
Животът се преструва
и често номера напук ми прави.
Усмихва се, късмет ми пророкува,
а после - само грешки и шамари.

Понякога едва не полудявам –
шегите му са груби, неприятни
и рядко му се случва да остави
на щастието знаците понятни.

С омразите, в ненужните любови,
въжето се разплита неуморно.
Шегува се...
Животът се шегува.
Надсмива ми се нагло на възторга.

Наглед като Иванушка Глупака,
представям се за Черен Хитър Петър.
Промъквам се на пръсти,но 
съдбата ме чака на "Четвърти километър".

На снимките изглеждам по-различно.
Омаен миг, заключвам в скромно селфи.
Но не в това е истинският смисъл
и всичко се стопява на момента.

Не виждам днес светът да се променя.
Аз бавно остарявам, поетично.
Животът е отчайващо брутален.
Усмивката му - винаги комична.

МАЛКО

Аз мога да те имам.
Малко...
За повече и не мечтая...
Жалко е.
А нямам рими,
с които да се оправдая.
Къс живот.
Съсечен вятър
подухва в палещата жега.
Тук е ад - горещо лято,
в което няма да намеря
прохладна мисъл на брега.
Вълна си ти...
За миг дошла,
но при нозете ми застиваш.
Аз знам, че моя си сега.
И само в този миг те имам.

МАЙ, ЧЕ...

Май, че всичко беше сън.
Или пък, реалност беше?
Помня ли? Или пък, съм
от съня си в сън отвлечен?

Тиха вечер....Серенада....
А луната е без глас.
Смъртните се забавляват.
Или с други думи - спят.

Спя и аз. Сънувам чудо.
Пресъздал реалността,
проектирам чувства лудо-
иде ми да закрещя,

че заблудите си търся.
Не за да ги разруша,
а за да намеря начин
истината да прозра.

Нямам шанс. Отлично зная.
И се питам, на шега:
В сън ли съм или се бъркам?
Все не мога да реша....

РАЗПЛАКА МЕ

От и на В.

Сам съм. Уморен от всичко.
Животът спи във другата ми стая.
Обичам някакви момичета по малко,
но чувствата ми няма да узнаят...
Отричам да съм друговерец, вярвам,
но себе си раздирам лудо в здрача.
Друг такъв едва ли ще намериш,
да го обичаш, но да ти се плаче.

ХРОНИЧНО

По навик скитам в рими благоверни.
Мастилото пилея безобразно.
И думите - безсилни и рефренни,
заливат ме с присъствие банално.
Изчерпал се е изворът, навярно
в жадувани, безсънни, топли нощи,
та утрото е немощно начало
и бълва незатихващи въпроси.
А отговори няма! Чакам края
на тази вездесъща викторина.
По навик не обичам! Осъзнавам,
с мълчание живота ще отмина.
С усмивка зад горчивата фасада,
изчаквам светофарът да узрее.
Пресрещам любовта на автострада-
единственият смисъл за живеене...

НЕ ГОВОРИ

Не говори за мен, за мен не говори.
Та, ти дори не ме познаваш.
В очите не тая сълзи,
в сърцето си не крия пламък.
Но мога да ти дам трошица милост
и цяла планина ще бъде храм
на моето неписано вълшебство,
ако повярваш в мен,
ако повярваш в любовта ми...
Не можеш да се довериш, аз зная...
От миналия опит те боли.
Не говори за мен.
Та, ти дори не ме познаваш...
За мен не говори, не говори, не говори...

СВИДЕТЕЛ

Бог ми е свидетел,
за друга нямам очи.
Виждам единствено тебе.
Изумително е чувството, боли.
Боли от красота и откровение.
Не стига въздух. Ти си светлина.
и хиляди вселени заслепяваш.
Задъхан гледам тази красота.
Очите ми са само две за жалост