Нима е все едно, че всичко посивява?
Слънцето, косата, поредната раздяла?
Нима е все едно, че сиви гургулици
кълват несретни мисли?
Пак също е, зная.
Но някакак по-различно.
Върхът на планината самотно ме подканя.
/Дали да го изкачвам?/
Прекрасната поляна
ме вика с дъх на пролет.
/А стихът не е полет, от слабост го написах/.
Над всяко тъжно чувство, порой слова излишни...
Млъквам удивен - гласът ми посивява.
От черно-бял рефрен душата остарява.
Къде си ти любов!? Пребродих световете!
Остана само гроб с едно умряло цвете...
