Не питай защо!
Никой не знае!
Сърцето боли,
душата ридае.
Но ти...
Не питай защо!
Никой не знае!
I
Сутрин.
Уж е пролет,
а облаци ближат земята.
Улуци се разпадат от работа.
Самота, като риба,
се мята по улиците.
Ти си красива, но тъжна,
като капка от сивия дъжд,
русалка, която се върна,
да спаси любовта си от смърт.
(само ти можеш да спасиш душата ми...)
II
Някаква стара идея
се заплете в косите ти.
Като шнола,
като фиба се заби
в мислите ти.
Дали си по-красива?
Дали си по-добра?
С кого се сравняваш, красавице?
Само ти си за мен на света!
Безусловно,
без капка съмнение...
III
Сезоните са с други цветове.
Вече са от друго измерение.
Вече са от друго измерение.
Понякога са бързи,
друг път бавни.
Зимата е слънчева.
Пролетта дъждовна.
Любовта ти си остава същата-
безпричинно своеволна.
Дали те обичам истински
или невъзможността да сме заедно
толкова много прилича на обич?
Очевидно е!
Ние сме герои
от неизвестен булеварден роман.
Влюбени сме в този ритъм -
и безропотно,
като капки дъжд,
валим в калните локви
на неизбежната орисия.
VI
Мълчалива е цигарата.
Но димът говори.
Извива се и разказва истории.
Аз мълча,
но очите ми
но очите ми
издават безконтролно
мислите ми.
мислите ми.
Не отчиташ ли?
Не четеш ли?
Настъпеното цвете крещи ли?
Със сигурност
мълчаливо е!
мълчаливо е!
