Изгубих името си, не и същността си.
Усмивката? Не знам къде я скрих.
Не се стърпях и шепите с дъха си
опарих в знак, че разумът е жив.
Момчето в мен задъхано сновеше
до старец, уморен и белобрад,
а аз се чудех, кой от бесовете
да сложа под словесен похлупак.
Избрах Страха - позорен, разтреперан.
С картечен залп в стена го заковах.
В основите на "Новата завера"
безжалостно трупа му закопах.
И мост градих. Оттук до световете,
в които съм се раждал и преди.
И бъдещето спомних си, крилете,
с които моят дух ще полети.
Какво от туй, че името загубих?
Безименен се сливам с вечността.
Душата ми отново се събуди,
без страх от неизвестност и съдба.
Това съм аз - реален, съществуващ,
но не в един, а в много светове.
Усмивката намерих и ликуващ
без страх политам с ангелски криле.
