ПОСЛАНИЕ

На неродените ще кажа:
- Знам,
че бързате да се родите!
Тялото е божи храм,
но болката пулсира в дните.
Първи дъх и първи плач.
И после хиляди такива.
Хаосът поражда мрак,
а хаос в мислите се крие.
Те също крият самота,
и отчаяние, и вяра.
Прелита в мислите тъга,
а бягане от нея няма.
Не бързайте!
Ще се родите
и ще се гмурнете в плътта
с едно единствено усилие -
да надживеете смъртта.

ДЕНЯТ Е ХУБАВ!

Денят започва!
Вторник, хубав ден.
Снегът искри.
Студът
превръща в пара
нервни стъпки.

Светло е. И тихо.
Може би,
снегът е скрил шума
на моя град
в прегръдка.

Прегръщам го и аз!

Замислен, глух,
облечен в белотата си
привидна,
сега е град,
притихнал в зимен студ,
а аз съм част
от зимната картинка.

Уверен продължавам
своя път.
Обувките ми скърцат
изтрезнели.
Снежинка съм и аз
от този свят.
Денят е хубав!
Вторник е!
Здравейте!

ЦЕНА

Във себе си вината не търси!
Виновна е съдбата изначално!
Любов ли е ще свърши със сълзи -
това е нещо толкова банално!

Той бе герой! Умираше за него!
Обсипваше го с пламенни сърца!
Сега е само мъж, с голямо его,
един от милионите в света.

Не е виновен той! Не си виновна!
Избрали сте стандартната съдба -
от ябълката сладка, но лъжовна,
да вкусите с цената греха.

ЕКЛИСИАДА

Безтегловната мисъл,
с безтелесни усещания,
в самотата вселенска
не е самота.
Звездата е взрив
от чувства извечни.
Черната дупка
е миг тишина.
Далечното близко е,
вечното - кратко.
Раят е само
човешка мечта.
Целият космос
е скрит във душата ми -
с нея по млечни
пътеки вървя.
Тленното тяло
е само обшивката.
Азът -
проекция на същността.
Ехо от Его
крие в безсмислица
тихата радост от
любовта.
Свободната воля
е горда илюзия.
Усмивката -
мускулен спазъм е тя.
Суетата е вятър,
празно усилие,
което без сили
оставя духа.
Кое е човешко?
Кое е божествено?
Аз ли създавам
света
с мисълта?
Дали се прераждам
или се оплитам
в метафизични
брътвежи
в нощта?
Въпроси валят
и по вените трупат
преспи,
в които затъва сънят.
Може би там,
в астралната джунгла,
отговор крие
от мене
смъртта.

НА ПОЕТИЧНИЯ ФРОНТ НИЩО НОВО

Нещо се случва, приятели.
И аз не зная какво.
Може би куп неприятности
проядоха мойто перо.
Сега ми е сиво, безизразно
и няма в душата слова.
Поетът в мен си отиде ли
или от умора заспа?
Музи въртят се наоколо,
показват гърди и бедра,
аз ги поглеждам безизразно -
не ми е сега до игра.
Какво ми е? Нещо се случва!
Безгласен е моя Орфей.
На фронта твори се изкуство,
а аз го играя Тезей.
Обрулен, крещя в лабиринта
и изхода търся от век.
Минотавър беззъб се усмихва,
че вече е станал човек.
Ариадна с перо ме е дарила,
а аз го пречупих от бяс.
Червената нишка от свила
търся в миг от изгубена страст.
И се питам, какво ми се случва?
Кръстопътна е мойта душа -
в лабиринт от отчаяни чувства
пак ще срещна със стих любовта.

ЖИТЕЙСКИ РОМАНС

Не съм любимата глава
от твоя житейски роман.
Няма как, ще се смиря
и другаде ще търся храм.

Ще се усмихвам уморен
от хилядите начала,
но от нирвана упоен,
ще съм намерил любовта.

А ти избра, не се сърди.
Превърна ме във книга прашна.
Чети ме в сивите си дни -
обичах те с любов прекрасна.

И аз без свян ще те чета

и в миналото ще се скривам.

Дори намерил любовта,

не спирам да те преоткривам.

ГМО

Ще измия ябълката,
преди да я сложа в устата си,
но как да измия ГМО-то в душата си?
То е като кондомите -
почти няма разлика в продукта.
По-голяма е ябълката,
но не и по-вкусна.

ВЕЛООДИСЕЙНО

Трудно ти е да споделяш.

Заключила сърцето си,

хвърляш ключа в Бездната.

Дали ще го намери някой?

Непотребната любов

е пръчка в спиците.

Да чакаш опрощение

излишно е.

Събираш и пироните,

и чуковете си.

Оставаш насаме отново

с мислите си.

И педалите велосипедни

натискаш

в изтощително въртене.

Нямаш време.

Бързаш пак. За никъде.

Само да си по-далеч

от себе си.

Самотата е измислица,

но е толкова потискаща.

Ненадейното признание с

уморено оправдание,

светофарно те възпира.

С глътка въздух от всемира,

и с гърди вълнообразни,

продължаваш маратона.

Самотата е икона,

но заключена в сърцето,

в Лувъра на битието,

от което бягство

няма.

ДУШИТЕ

ПОЕТИТЕ!

   ПОЕТИТЕ!

ТЕ СА МАНИПУЛАТОРИТЕ - 

НА ДУШИТЕ ВИ!

ПОТЪРСЕТЕ СИ КРИЛА-

ОТ ОРЛИТЕ!

Душите тогава

свободни избират

посока!

д-р Христо Димов 

Душите без крила не съществуват.

Душата е душа, като лети.

Понякога на мъртви се преструват,

но има ли ги, полет предстои.

Обичат да се реят във мечтите,
безкрая да докосват с благина.
Душите ни са мост към висините,
а полетът им ражда вечността.

СЕЗОНИ

Атанас Филипов

Януари лекува съмнения.

Февруари прикрива сръдни.

Март е само предверие.

Април разпъпва съдби.

Май отново замисля.

Юни идва от раз.

Юли слънцето плисва.

Август грее на макс.

Септември леко нагарча.

Октомври клони съблича.

Ноември скрива се в здрача.

Декември в улука изтича.

ММ

Писна ми от мъжки момичета,
дето могат да спят и сами.
Заприличали са ми на кокичета,
но без пролет, уви.

Вечно криви, оплакващи се,
скрили в женски тела,
вместо нежност и майчинство,
две гърмящи дула.

Саможиви, немолещи,
без сърца и души,
блъскат с лакти в живота си -
я иди ги гони.

После уж съжаляват -
по принуда било.
Но по мъжки наливат си
и гаврътват едно.

Късно, в бара, забърсват,
някой мъж на инат.
Заранта го изритват
и с погнуса, и с яд.

Пак по мъжки захапват
на живота врата.
Тези мъжки момичета,
не признават смъртта.

Самотата в душата
крият с взор устремен,
но от щастие бягат
и наричат го плен

и с фалшивия патос
на политкомисар
защитават съдбата си 
с ярост и с жар.

"-Не човек, а желязо!" -
Ах, нима е шега!?
И в най-женското тяло
да си с мъжка душа!

БОЖИ ДАР

Хей, момче,
сипи водица на стария овчар.
Тук ракията е скъпа,
стори ми този дар.

Живота искам да преглътна,
заседнал е, боли!
От ходене, гърбът претръпна,
а жажда ме гори.

Пребродих ниви и поляни,
полета, висини,
от речно дъно
кръст извадих,
но Господ не открих.

В жени го търсих,
млади, стари,
и не една познах.
Но все накриво стъпвах,
джанъм,
и често бях за смях.

Сега съм жаден.
Милост искам,
но няма от кого.
Йордановден отмина,
сине,
но не и туй тегло.

Та дай една водица, моля,
ракия ти не ща.
Опил съм се
в живот-неволя
и чакам си смъртта.

Тъй рече, седнал в хоремага,
старият овчар.
И чашата навдигна благо,
като божи дар.

Ивановден дойде на прага
в зимен ямурлук.
Старият овчар си тръгна.
Куцайки....
На юг.

***

Мрази ме, даже много ме мрази!
Омразата ти нека е безбожна!
От нея най-отчетливо личи,
че те боли 
от любовта ни невъзможна!

МЕКУШАВО

Завиваш ме
с тази мъгла,
която обвива града ни.
Одеялото от белота
е упоило
съня ми.
Зима е! За беда,
снегът чака
знойното лято.
Вятърът ли
довя тишина,
вкоренила
белотата
в косата ми?

Чуваш ли?

Самота
пълзи,
преизпълнила вените.
Кажи ми как да я спра,
като съм пълен с
безверие?

Вярваш ли
в любовта?
В закона?
В Бога?
В държавата?

Казвам ти!

Ще умра
безутешно завит
от забравата.

Заливат ме пипала,
октопод ме души
в огледалото.

Повярвай ми!

Любовта
не се крие
под одеялото!

Завий ме,
но с красота!

Тази мъгла мекушава,
с нежност убива страстта,
и безформени чувства
оставя.

ЦИКЛОФРЕНИЯ*

Ще забравя тази обич
и ще изтрия телефона!
Ще се престоря на безбожен,
ще псувам и крещя на воля!

Коя си ти? Не струваш нищо!
Аз името ти днес не помня!

Не се обиждай, нищо лично,
фалшиви истини не гоня!

В началото ще дишам тежко,
ще контролирам мисълта си.
В юмрук ръцете си ще стискам,
но няма да предам духа си.

Обичах те! И беше свято!
Сега си слязла от амвона
и виждам грозната картинка -
било е постер**, не икона.

Не вярваш, че ще те забравя?
Ха! Егото ти е до Бога!
Бесът ти грозен, забавлява,
но да го помня аз, не мога!

Не искам вече подигравки!
Извадил гумичката трия,
за да изчезне без остатък
любовната циклофрения!

* циклофрения - психоза в две напълно противоположни в колебанието на настроението фази, разделени от периоди на пълно здраве.
** постер - мн. постери, (два) постера, м. Голям цветен плакат, афиш, който служи за реклама.

ЩЕ СЕ НАМЕРИМ

не събличай любовта ми 

може да откриеш манекен: 

не събличай манекена 

може да откриеш 

любовта ми.

Чарлз Буковски

Може би, ще се намерим късно,
когато няма да ни има -
деца, напуснали дома си,
останали без сън, без име.
Ще търсим пътища незрими,
отново ще пресрещнем друми.
Ще помним кода - дъх без име
в останали без спомен думи.
И може би, но не случайно,
пораснали, ще се намерим,
само че с любов реална,
извън стандартните размери.

Колекция от прашни сенки,
нанизани на броеница,
"Обичам те!" ще казват шумно,
без страх от болка и отричане.
И вместо тайно да мърморим
магии, клетви, заклинания,
извън небесните простори,
с души, застинали в стенания
ще любим в мигове извечни!

Сега оставаме далечни.
И с в пранги оковани чувства.
Деца сме днес, с тела презрели,
но може би, ще се намерим,
отново, в друго измерение,
и вече няма да сме чужди.

По магистрали паралелни,
пресрещаме се безутешно!
Със сигурност ще се намерим!
Ако обичаме се вечно!

ДЪЛГИ НОЩИ

Дълги нощи, пламнали сърца,
през облаци луна наднича плахо.
Не се и крием. Голи на брега,
събираме вълни в горещо лято.

Обичаме, щастливи при това.
Единствени във цялата вселена!
Избягахме до края на света,
да пазим любовта неопетнена.

Една вълна късмет ни пожела.
Попътен вятър нежно ни погали.
Потеглихме обратно към града -
носталгия душите ни опари.

Мълчахме дълго - час ли, два ли, три.
Препускахме в живота-магистрала.
Не искахме да вярваме, дори,
че чака ни поредната раздяла.

Спокойствие, море и куп звезди
не може вечно в шепите да пазиш.
Но споменът пулсира в зимни дни,
когато в самотата си се давиш.

КЪМ ПАЛАЧА

Виж!
Успя да ме сразиш!
От нежността ти
полудявам!
Уж силен съм, но
като вик,
стих ,
сладникав
си напявам.
Избава искам!
Дишам поразен.
Сърцето ми
пулсира до всемира!
И няма нощ,
и няма ден,
за теб да мисля
аз не спирам.
Дали в Берлин,
дали в Уганда,
където и да се намираш,
усещам те -
красива, жадна,
за обич и любов
умираш.
А аз трептя!
Трептя сразен!
Сюжетът е стандартен -
плача!
Прецакан съм
и заразен
от любовта си към
палача!