дето могат да спят и сами.
Заприличали са ми на кокичета,
но без пролет, уви.
Вечно криви, оплакващи се,
скрили в женски тела,
вместо нежност и майчинство,
две гърмящи дула.
Саможиви, немолещи,
без сърца и души,
блъскат с лакти в живота си -
я иди ги гони.
После уж съжаляват -
по принуда било.
Но по мъжки наливат си
и гаврътват едно.
Късно, в бара, забърсват,
някой мъж на инат.
Заранта го изритват
и с погнуса, и с яд.
Пак по мъжки захапват
на живота врата.
Тези мъжки момичета,
не признават смъртта.
Самотата в душата
крият с взор устремен,
но от щастие бягат
и наричат го плен
и с фалшивия патос
на политкомисар
защитават съдбата си
с ярост и с жар.
"-Не човек, а желязо!" -
Ах, нима е шега!?
И в най-женското тяло
да си с мъжка душа!
