Завиваш ме
с тази мъгла,
която обвива града ни.
Одеялото от белота
е упоило
съня ми.
Зима е! За беда,
снегът чака
знойното лято.
Вятърът ли
довя тишина,
вкоренила
белотата
в косата ми?
Чуваш ли?
Самота
пълзи,
преизпълнила вените.
Кажи ми как да я спра,
като съм пълен с
безверие?
Вярваш ли
в любовта?
В закона?
В Бога?
В държавата?
Казвам ти!
Ще умра
безутешно завит
от забравата.
Заливат ме пипала,
октопод ме души
в огледалото.
Повярвай ми!
Любовта
не се крие
под одеялото!
Завий ме,
но с красота!
Тази мъгла мекушава,
с нежност убива страстта,
и безформени чувства
оставя.
