Трудно ти е да споделяш.
Заключила сърцето си,
хвърляш ключа в Бездната.
Дали ще го намери някой?
Непотребната любов
е пръчка в спиците.
Да чакаш опрощение
излишно е.
Събираш и пироните,
и чуковете си.
Оставаш насаме отново
с мислите си.
И педалите велосипедни
натискаш
в изтощително въртене.
Нямаш време.
Бързаш пак. За никъде.
Само да си по-далеч
от себе си.
Самотата е измислица,
но е толкова потискаща.
Ненадейното признание с
уморено оправдание,
светофарно те възпира.
С глътка въздух от всемира,
и с гърди вълнообразни,
продължаваш маратона.
Самотата е икона,
но заключена в сърцето,
в Лувъра на битието,
от което бягство
няма.
