Безтегловната мисъл,
с безтелесни усещания,
в самотата вселенска
не е самота.
Звездата е взрив
от чувства извечни.
Черната дупка
е миг тишина.
Далечното близко е,
вечното - кратко.
Раят е само
човешка мечта.
Целият космос
е скрит във душата ми -
с нея по млечни
пътеки вървя.
Тленното тяло
е само обшивката.
Азът -
проекция на същността.
Ехо от Его
крие в безсмислица
тихата радост от
любовта.
Свободната воля
е горда илюзия.
Усмивката -
мускулен спазъм е тя.
Суетата е вятър,
празно усилие,
което без сили
оставя духа.
Кое е човешко?
Кое е божествено?
Аз ли създавам
света
с мисълта?
Дали се прераждам
или се оплитам
в метафизични
брътвежи
в нощта?
Въпроси валят
и по вените трупат
преспи,
в които затъва сънят.
Може би там,
в астралната джунгла,
отговор крие
от мене
смъртта.
