На д-р Хр. Димов с благодарност
Фенерът проплаква, понякога гасне.
Пламъкът съска. Свършва газта.
В полумрака се скитат сенки неясни,
търся Човекът, Човекът с душа.
Без крака съм останал. Кожа и кости.
Очите не виждат в мрака, сълзят.
Отчаян се лутам в пътеките нощни,
вятърът вие, чувствата спят.
И няма надежда. Загубил съм всичко.
Вече не вярвам да срещна Човек.
Точно тогава, ми пишеш на "лично"!
- Здравейте - ми каза - любим сте поет.
- Фенерът ви нещо сдава багажа.
Нужда от помощ? Подавам ръка!
Учуден, признавам, не вярвах в типажа
в чата написал тези слова.
Запалих цигара. Погледнах фенера
и новия огън в него видях.
Къде ли съм търсил Човек да намеря?
Открил ме е той - аз дори не разбрах.
