Резонансно трепват мигли удължени.
Разсипани мъниста тегоба
търкулват се по скули кадифени.
Отблясък от напусната мечта
намига закачливо за сбогуване.
Сънливо се прозява пеперуда,
с девствена, неразгадана цветност.
Дързостта и, още не пробудена,
изригва в огъня на оправдана честност.
В учестено дишане се ражда идея за любов.
Целувки, сплетени в коси от спомени,
довява вятърът и носи смисъл нов
на дълбокомислено погребаните фрази -
Измисляй ме.
Обичай ме.
Люби ме.
В огъня след миг ще се отправи лудостта.
И там ще изгори в неистов ритъм.
Не е ли време да се вземеш във ръцете ми,
оплетена в средновековното ни бдение?
Рошавите чувства, непремерени,
антени са,
макар за кратко,
временни.
Сигнали от космичната любов
приемат,
за взаимност озверели.
Ще бъдем прашни
и дори безцветни
на сутринта,
отдали цветовете си
в насладата от нежното жигосване.
Боси сме - деца на турбуленция,
родени в пеперудено докосване.
