Постоянно подхващам различни пътища, следвайки различни следи.
Как все накрая съм на същия кръстопът?
Ще си тръгвам.
Без никой да забележи.
Общината ще плати за масрафа.
Кафето прекипя в джезвето
и в чашата разкри съдбата.
Налъми тракат и разцъфват,
докато отмерват стъпки.
Стакато свирят в полумрака -
финални, триумфални тръпки.
Там някъде, в дълбока урва,
намира се една лъжица.
Последната, която чака,
в кафето ми да стане жрица.
Забравен грамофон,
сменен от ем пе тройка,
стърже спомени. Файтон
препуска устремено
в стъпка бойка.
Виниловата плоча се задавя.
Прескача умнотии шумни.
Повтаря се, повтаря се...
повтаря.
И все се връща
до рефрен безумен.
Лястовици побелели кацат
на жицата. Късметът е отчаян
токов удар.
Ще тръгвам вече. Краят е наблизо.
Кафето се превръща в черна
угар.
