ВРЕМЕННО

Когато давам, никого не питам.
А лявата ръка не помни дясната.
Безкрило нетърпение съсипва
изпъкналите вени на душата ми.
Не ме учудва този механизъм –
животът кръговрат е изначално.
И се роят искри от оптимизъм
над тази ежедневна тривиалност.
Не се коря. Това си е природа.
А близостта-така желано бреме.
Аз знам. Отритнат съм от Бога.
Но всеки грях урок е.
И е временен.

НЕ МОГА ДА ЗАТВОРЯ

По навик търся твоята ръка.
От спомена отпивам малки глътки.
Очите ме болят от самота,
сърцето ми тупти в познати стъпки.

Безгрижен бях и пълен със мечти,
повярвал в светлините на съдбата,
сега съм кисел, стар и мълчалив,
достойнство съм изгубил в тишината.

Не мога да си тръгна! Докога!?
И всеки край отново е начало.
Прилепнала е моята душа
в съня към съвършеното ти тяло.

Изгубен съм във стая без врати.
И няма изход. Силни са стените.
Във тях се блъскам тежко и кънти
сърцето ми, преглъщащо сълзите.

От хорската тълпа страня до днес.
Не искам със тъга да заразявам.
А нощем вия дълго, тъжен пес,
който без стопанин ближе рани.

Наивен бях, повярвах в любовта -
откритие направих епохално.
По навик търся твоята ръка.
Но няма никой - мястото е празно.

Обичам те сега. И в този миг.
Но, Бога ми, не искам да говоря.
И не случайно пиша стих след стих -
след теб врата не мога да затворя!

ОБЪРКВАЦИЯ

Изпускам нишката....

Усещам как ми се изплъзва....

Ариадна ме подведе...

Кълбото е от страсти и копнежи...

А лабиринтът си е в мене....

Минотавърът крещи зад ъгъла,

забравил да полее цветето.

Съседът му живее в пъкъла,

а те двамата - в сърцето ми.

Руното, макар от злато,

осребря и се изтърка.

Не постелка, а мечта

одисейски ме побърка.

МЕЛАНХОЛИЯ

Не ме боли, че всичко свърши вече.
Краят е обърнато начало.
Споменът крещи - Прекрасно беше!
Но приключи. Тихо, тривиално.
Почна пълнозърнесто и диво.
В топъл хляб сърцата ни превърна.
После изпари се и изстина.
Чувствата ни полюсно обърна.
С шепа дъх, от двама ни издишан,
драсна по перваза своеволия.

Всичко свърши. Спорът е излишен.
Няма патос. Само меланхолия.
Тя ще отшуми. Ще избледнее.
Без да генерира тежки рани.
Жаждата за обич е знамение...
Само че не винаги сме жадни...

ИЗГОНЕН

Не вярвам, че съдбата е виновна.
Виновници сме всички тука, долу.
Родила се във мозъчната гънка,
болката промъква се, отново.

Все някой трябва да развързва
възлите, заплетени отдавна...
Със зъби или  с нокти ... Без да бърза...
Смисълът е скрит – но не е тайна.

Не е случайно, че и смърт намират,
дръзналите да живеят вечно.
Възлите изпиват всяка сила.
Корави са. Не се развързват лесно.

Защото крият в дълбините
оплетени житейски магистрали.
Във подлези заспали са мечтите.
Надеждите висят по празни гари.

Линчувана душата, овдовяла,
във болката намира своя смисъл.
Завързана за чувства и за тяло,
вини Съдбата, че така орисва...

Но не Съдбата в нещо е виновна,
а мозъкът крещящ, от грях оголен.
Идеята за Бог е старомодна -
отдавна от душата е изгонен.

ДЪЖД ОТ СПОМЕНИ

Шепне в тъмна нощ дъжда.
Вятър и цигарен дим.
Мигли с форма на дъга.
И очи без цвят, без грим.
Меки, светещи коси.
Кожа, като кадифе.
Все клишета, може би,
скрити в чашата кафе.
Тих акорд. Изгледан миг.
В поглед скрита изневяра.
Разпиляна, като вик,
любовта се скри в китара.
И проплака хармонично,
в кадри, впили се в нощта.
Дъжд вали, но прозаично
романтизмът отлетя.
Дълго пуши на балкона
чувствата непреживял.
Всяка капка е пробойна.
Всяка локва е локал.
А утайка отчетливо
драска в нови редове
бъдеще безумно, диво.
Кой ли ще го изтъче?

Два клепача се затварят.
Без аплаузи и без сън.
Нека. Нека се стараят...
Спомени валят навън...

НЕДЕЛЕН ЧАЙ

Неделен чай. Без захар и лимони.
В ръцете топла чаша аромат.
Преглъщаме горещите си спомени,
а мислите ни влюбено горят.
Очи присвили, с устни премалели,
забравили реалност, суета,
отпиваме на глътки любовта си -
неделен чай, без болка, без вина...
И не е празник, нито тържество е.
От скромност сме родили красота.
Безбрежно е. И не е само спомени -
неделен чай, с лъжичка тишина...

***

-Нали?
-Нали?
И се разбрахме.
Усмихнаха се две сърца.
Бездумно две души се сляха
и тихо станаха една.

ТЕРА ИНКОГНИТА

Дълбоко е и е някъде там...
Тотално неизразимо.
Как се нарича? Не знам!
Но е силно и нелечимо.
Протягам и двете ръце.
Аха, в кратък стих да го хвана.
Но то се изплъзва. Не ще
да разкрие свещената тайна.
Как се нарича това,
което в душата се скрива
и тихо надежди тъче
и с нежни лъчи ни облива?
Аз съм поет, но не знам
как да изследвам душата.
Казват Божестван е храм,
но и земя непозната.