НОВОГОДИШЕН ДИАЛОГ

Нито съм!

Нито ще ме!

Обземе овча- 

емоция!

Да се надявам-

още веднъж,че

календара носи-

някакво щастие!

Тъпо да гледам-

как още с една-

остарявам!

Както и вчера-

и тази вечер-

ще пия скъпо уиски!

/вместо вино/

Разликата е тази,

че ще чувам навън-

хиляди идиоти,че-

има!!!

д-р Христо Димов

Това си ти!

Измислен и реален!

Душата е без възраст,

запомни.

Уискито 

е лек универсален!

То лекува 

всякакви беди.

Вечер зимна.

Няма изненади.

Вместо сняг,

пиратки вън валят.

Там тълпите,

глупави и млади,

мислят си, 

че времето

ще спрат.

Но ти знаеш -

времето не спира.

Тялото 

от спомени боли!

Само Тя, Душата,

не умира,

никога не 

може да заспи!

С уиски 

ще излъжеш сетивата.

В полунощ 

шампанско ще гърми.

Весел празник

в чест на суетата!

Пука ти!

Наздраве си кажи!

Още малко,

казваш, ти остава.

Новата година ти тежи?

Моля те,

та ти се забавляваш!

Но чрез мъдрост,

май печал откри?

Ще отмине 

Новата година!

Празникът ще тъне в тишина!

Тялото ти нека се спомине!

Ти си вечен

с твоята 

ДУША!

ПОЖЕЛАНИЕ

Не, няма да си мия ръцете.
Каквото творил съм, творил.
Изпращам годината с цвете -
и следваща срещам с бодил.

Не бях най-добрият, за жалост
и много неща преживях -
раздели, каква ли не гадост,
но ето на, пак оцелях!

Уроци житейски получих

и тайни библейски разкрих.
Каквото научих, научих -
от себе си нищо не скрих.

Зад всеки миг гордо заставам
и в пясък не крия глава!

Зад думите мои оставам,

каквото да значи това.

Любов без остатък раздавах,

но пак със любов съм богат.

Годината стара, със радост

изпращам, без капка инат.

И новата смело посрещам -

и казвам "- Добре си дошла!"

Да бъдеш красива и светла!

И с радост да пълниш света!

МАЛКО ТЪЖНО

С мисли,
изтъркани
като стари подметки,
хора подмятат
думи-стрели.
Коледно-новогодишно
суетене предшества,
с безгрижност фалшива
празници, купони,
веселби и стрелби...
Скъпи подаръци,
евтини чувства,
а да повярва
душата не ще,
че скрито умира,
от думи простреляно,
едно непорочно
и чисто
сърце....
... без лице...!

ОБСЕБИЛА ДЪЖДА МИ

Обсебила дъжда ми,
в очите се стаяваш.
Променя се животът,
но ти не ме оставяш.
Дори си безразлична -
играеш тежка роля!
Фалшива и цинична -
отказваш да си моя.
Добре! По правилата,
аз ще те забравя.
Дъждът, вялящ в очите,
предателства прощава.
Иди си! И щастлива
опитай с друг живота!
Смъртта е нещо лично
по пътя за Голгота.

ЛИПСА

Изчезнаха врабците.

Избиха ли ги?

Или отлетяха някъде,

където и малките птици

имат място

да размахат
крилата си.

Не, не ми липсват,

но ги няма.

Дори мразех
техните крясъци,

но тишината
е смразяваща.

А липсата е да усещаш

нечие нямане.

Къде сте?
Чакам ви!

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1670450

ПРЕДАЛ СЕ

Уморен се предаде,
без огън и дим.
Душата си даде
да бъдеш любим.

Мизерна заплата -
не стига за хляб,
а за отплата -
в леглото ти враг.

Такъв е животът -
стени от бетон.
Надяваш хомота
с надежди милион.

Но после разбираш -
измамен си ти.
Беснееш, изригваш,
откачаш, боли!

Гневът ти омеква,
навеждаш глава -
единствено чашката
дави скръбта.

Дори да проклинаш
избора свой,
вече е късно
да правиш завой.

Но знаеш ли?
Някъде има небе,
дъга пъстроцветна,
две нежни ръце.

Предал си се, казваш,
в живот без мечта,
но тя ще изгрее за теб,
с любовта!

Та махай рогата,
отново живей,
че скоро те чака
друг юбилей!

КОЛЕДНО

Не искам да пускам нощта.
Впил съм пръсти в ръката и.
Тя те доведе! Изгря
Коледно слънце в душата ми.

Мисли, крещящи в минор,
танцуващи в бясна каденца,
тази нощ ангелски хор
превърна в мило блаженство.

Светят очети ти с блясък -
блести Витлеемска звезда.
Не искам да пускам ръката ти -
Коледа с нея изгря!

БЕНГАЛСКИ ОГЪН

"...объркана съм,
а тъпата болка
става хронична,
не си с мен, 

дори да твърдиш обратното ...

силата ти отслабна...
да, сега е очакване,

но не е същото ...

като преди ...
онази светлина, 

с която светехме, я няма...
сега гледаме чуждата светлина, 

защото нашата угасна ...

търсим искрата,

но в различни стаи..."

Запушвам си ушите, 

с онази тишина,
която между 

пръстите ти стене.

Година отминава.

Гордо, при това.

Болезнено се ражда 

понеделник.

От два живота слети

пръква се един -

поредната илюзия 

започва.

Предпразнично изригва
черният комин,

вулкан от сажди -

Етна, но на покрив.

Попивам с поглед

тази самота.

Искрата търся,

но в различни стаи.

Намръщен е животът.

Може би - съдба.

Дано любов

отново те запали.

Сестра ти пита

- Как си?

- Как е твоя сън?

Казваш и, че всичко 

отминава.

Чаша вино пиеш.

Куци рими с звън,

пишеш в 

овдовялата си стая.

Тревоги скърцат,

чувства в кръстопът

пулсират
в лекомислени решения.

Годината отмина.

Нека! 

Прав и път!
Бенгалски огън
чисти
от съмнения!

С КАФЕТО ДУМИТЕ ИЗСТИВАТ

С кафето думите изстиват.

И спомени изстиват даже.
Секундите в едно се сливат.

Какво ли исках да ти кажа?

Сънувах сън. Там бях набожен -

монах, послушник в манастира

и свещи палех, разтревожен,

че дяволът духа раздира.

Камбана би! Дойде вечерня.

Монасите се насъбраха

и нощ се спусна, гъста, черна,

а свещите ми изгоряха.

Седмина ангели небесни

запяха в хор - Осанна! Слава!

Но бесовете друговерни

хихикаха се, скрити в храма.

И молих се! Бездумно плаках!
За теб, за мен, за всички грешни
и опрощение не чаках
обзет от чувства безутешни.

Възнесох се! Попаднах в РАЯ
и станах част от светлината!
Прогледнах там! Да, бил съм в АДА -
живял съм в АДА, на земята!

Обля ме пот! Плътта си върнах -
реших отново да съм тленен,
защото исках да те зърна,
преди да се превърна в пепел.

Поех по пътя си обратно.

Семафорите в жълто мигат.

Сънят е нещо непонятно,

но само сънища не стигат.

Събудих се. До мен кафето

в живота върна ме, без захар,
но ти отдавна бе отишла

на среща с утринния вятър.

КЪДЕ Е ТОЗИ СНЯГ

Къде е този сняг, бе хора?
Омръзна ми от студ бездетен!
Снежинки искам, за отмора,
да пеят коледната песен.

Ще дойде новата година.
Нима шейната ще ръждясва?
Вместо по снежната пъртина,
в любов подхлъзвам се, неясна.

Е, хайде! Няма да се жалвам.
Очаквам сняг новогодишен.
Като децата ще се радвам,
че влюбен съм и още дишам!

КОГАТО НЯМА КОЙ

Помниш ли,
че телефонът се потеше,
докато вибрираше
от моето звънене?
Миришеше на сняг,
студът те караше
да руменееш?

Помниш ли как Господ
викаше в ушите ти,
крещеше, мойто име,
а стоновете ти
побъркваха съседите?

Помниш ли
извивките на тялото ми,
докато ръцете ти
любов
рисуваха по него
и безвремие?

Помниш ли,
че преди цяла вечност
се обичахме,
но пресен сняг,
без стъпки,
е на прага ми.

Помниш ли?
Нима забравяш лесно,
откраднала съня ми,
забавляваш се?

Помниш ли?
Това не се забравя!
Безумната любов
не вярва в края!
Реално е било,
но като в приказка
живели сме,
в безкрая.

От него
телефонен звън напомня,
че не чака никой вън,
а спомен диша
вероломно.

Злокобна нощ.

От самота
звездите са се скрили
безпардонно.

Не помня вече, помниш ли.
Не знам!
Отминало е всичко сякаш.

Очакването е мечта, когато
няма кой в нощта да чакаш.

НИШАН

Нека стрелят пушки кремъклийки,

и нека се изкашля автомат!

От раните си чувства скандалджийски

в душата не допускам да кървят.

От болка пея песен първородна,

мазолите в ръцете ми звънят,

но здраво стискам вяра самородна -

не могат врагове да ме сразят.

Не съм железен. Меко кадифе съм.

Подвежда вероломно този факт.

Не се обърквай! Камъкът отвътре

сълзите ти не могат да стопят.

Нишан ти давам - сменяй свойте цели!

Дори да ме уцелиш в слаб момент,

зад истината винаги заставам

и обич не превръщам в сантимент.

В отговор на 

МИШЕНА

Стреляно е по мен-
с ловни пушки различни,
дори и с автоматични!
Раняван съм бил-
хиляди пъти!
От болки съм виел!
Падал съм!
Изправял и-"вземал-
в ръце"!
Така изградих -
свои си-принципи!
Те са железни:
-Никакви срещи и-
думи на обич!
-Не посещавай-
балове и коктейли,
където те дебнат-
фалш и лъжи!
- Освен себе си-
друг не мрази!
Тази сутрин пия-
горчиво кафе и-
себе си псувам-
за жалост отново
Улових се,че-
пак ставам- мишена!
Взел съм да пиша-
стихове за любов -
да си спомням-
коварните думи-
за обич!
Иде ми този път-
да се гръмна в челото-
със патрон 45-ти-
калибър!
Оглупял от любов-
"станал мишена"?!
Загубил съм-
"мача служебно"!

д-р Христо Димов

СТРАХ

Дебне ме страхът от самота,

от глупаво, безсмислено приятелство,

от влюбване в повърхностна жена,

от подлост и умишлено предателство.

Страхувам се от сенките в нощта,

страхувам се от падащи комети -

от болести, провали и вина,

от изпити житейски и невзети.

Страхувам се от простите неща,

които няма как да управлявам,

но без да искам, смел съм за това,

което неусетно разрушавам.

НЕ ЗИМА

Напук на всичко, малките снежинки,
ме щипят със прикрита нежност.
Не се превръщай в ледена кралица!
Обичай ме тотално, безметежно.

Не се топи при допира си с мене
и не замръзвай, докато ме няма.
Снегът покрива всяка неугледност,
със бяла, всепоглъщаща измама.

И хлъзгаво е, преспите големи.
От бяла смърт умрели са мнозина.
Но и да паднеш, пак върви към мене!
Лято е в душата ми! Не зима!

ДОКАТО МИГНЕМ

Животът е нещо,
което вече познаваме.
Срещаме се
и се разминаваме,
докато мигнем с очи.
Пак те открих
и пак те загубих.
Пак те открих
и написах ти стих
и в него се влюбих.
Порочна е тази
наша сага, нали?
В живота избираш.
От избори стенеш.
Объркано чувство
от спомен боли.
Напълно съгласен съм -
няма раздели,
когато в сърцата ни
обич тупти.
Така разтуптяна
е нашата сага.
Нагоре, надолу
и после назад.
Любов отлежава.
По-хубава става.
Дали ще я пием двама,
дали?

МОЛИТВА КЪМ СВ. НИКОЛАЙ

Риби кълват.
Блесната ги мами.
Шарани в тигани
се кипрят с лимон.
Пълнежът е важен!
Оризът ги прави
най-вкусното ястие
в този сезон.
Хайде! Наздраве!
Морето празнува!
Свети Николай
ураган озапти.
Молбите за здраве
нека да чува
и от нещастия
да ни спаси.

КРИЛЕ НА ЖЕЛАНИЕТО

Не съм забравил.
Помня всяко лято.
И зимите безкрайни.
И студа,
предколедната страст
на врабче ято
и бялата извивка
на снега.

Очите помня,
погледи кинжали -
пронизващи душата ми
стрели,
на хиляди лица,
неосъзнали,
човешките си страсти
и мечти.

Все още помня
плажа и морето,
надвиснали звезди
над жарка плът,
в желания, 

творящи битието
и тръпнещи в любов 

да изгорят.

Не съм забравил
чашите изпити,
и стъпките,
докосващи съня,
цигарите,
забити в пепелници -
пирони от ковчега
на смъртта.

Та още помня.
Ти не ме забравяй,
щом с памет за живот
си ме дарил.
Когато прибереш ме,
ще разказвам
как в спомен битието
съм открил.

МИСЪЛ ЗА КАФЕ

Събуди ме с прегръдка и кафе.
/За тази сутрин неведнъж съм писал./
Днес няма да се питам накъде -
ще бъда безпосочен бриз, без мисъл.

Ще бъда мак, с опиващ аромат,
разливащ се в далечните вселени,
беззвучен глас от трепет и от страст,
щастлив, че тази утрин си до мене.

Усмихвам се на слънчевия лъч,
донесен с любовта ти чудотворна.
Кафето е в горещата ти плът -
за мене ти си фея животворна.