Без сън цигарата опъвах,
като въже над зейналата пропаст
и в утрото със фас осъмвах,
докато нощите белосвах.
Самоубивах се, но стъпвах
внимателно по чужди друми.
По навик казвах: -"Здрасти, как си?",
ръка не давах, скривах думи.
В дрипливи мисли преоблечен,
потапях се в безумни страсти.
Зомбиран, вкиснат, безчовечен,
душата си делях на части.
Прогледнал в димната завеса,
носа си пъхах в хоризонта.
Спасявах бедстващи принцеси,
и често бях не крал, а просяк.
С открити длани гълъб храних
и с вест изпратих го в небето -
по пътя си трохи оставях,
но не да храня свойто его.
Със сол посипвах гнойни рани,
така лекувах гордостта си.
Чрез болката открих нирвана -
поканих на кафе смъртта си.
Въжеиграч съм, дума няма.
Цигарата-живот догаря.
Не я лови "закон-забрана"
и с фас в уста очаквам края...
