Потоците неоправдана същност
във вените разливат
напрежение.
Разумът пулсира вездесъщо -
вселената
е форма на доверие.
Пред прага на надвисналия мрак
слепецът на очите си не вярва.
Изпълнен със съмнение и гняв,
безсенчестото мислене обжарва
безцелното духовно своеволие.
Молитвата крещи
от главоболие
и мислите решетъчно накъсва.
Логичното
изтръгва се от кръста
и ересно,
покръствайки душите,
в отчаяна емоция се връща.
Потоците размиват се в реките,
изцеждайки катранения страх
в кристалната подредба на сълзите.
Аморфността,
изгарящата от страст,
във вяра се превръща,
чрез мечтите.
