Разтърси се сърцето земетръсно.
Посоките завърза като възел.
От страх гласът ми в гърлото пресъхна.
Дъхът ми спря за миг, редейки пъзел.
С това най-често разговорът свършва -
последен туш, изригва барабанът.
Секундата, в която спомен пърха,
е само звън от плачеща камбана.
Езикът се е сраснал за небцето,
очите търсят нитроглицерина.
Разклати се от земетръс сърцето
в объркан и неравноделен ритъм.
И отговори нямам на въпроси,
които на живота дават смисъл -
безпомощно замрял в сърдечна криза
с залепнала уста, за да не викам.
Нима така отиват си душите?
А уж ми беше каменно сърцето,
сега е птиче, пърхащо в гърдите -
единствената връзка с битието.
