ВРЕМЕННО

Когато давам, никого не питам.
А лявата ръка не помни дясната.
Безкрило нетърпение съсипва
изпъкналите вени на душата ми.
Не ме учудва този механизъм –
животът кръговрат е изначално.
И се роят искри от оптимизъм
над тази ежедневна тривиалност.
Не се коря. Това си е природа.
А близостта-така желано бреме.
Аз знам. Отритнат съм от Бога.
Но всеки грях урок е.
И е временен.

НЕ МОГА ДА ЗАТВОРЯ

По навик търся твоята ръка.
От спомена отпивам малки глътки.
Очите ме болят от самота,
сърцето ми тупти в познати стъпки.

Безгрижен бях и пълен със мечти,
повярвал в светлините на съдбата,
сега съм кисел, стар и мълчалив,
достойнство съм изгубил в тишината.

Не мога да си тръгна! Докога!?
И всеки край отново е начало.
Прилепнала е моята душа
в съня към съвършеното ти тяло.

Изгубен съм във стая без врати.
И няма изход. Силни са стените.
Във тях се блъскам тежко и кънти
сърцето ми, преглъщащо сълзите.

От хорската тълпа страня до днес.
Не искам със тъга да заразявам.
А нощем вия дълго, тъжен пес,
който без стопанин ближе рани.

Наивен бях, повярвах в любовта -
откритие направих епохално.
По навик търся твоята ръка.
Но няма никой - мястото е празно.

Обичам те сега. И в този миг.
Но, Бога ми, не искам да говоря.
И не случайно пиша стих след стих -
след теб врата не мога да затворя!

ОБЪРКВАЦИЯ

Изпускам нишката....

Усещам как ми се изплъзва....

Ариадна ме подведе...

Кълбото е от страсти и копнежи...

А лабиринтът си е в мене....

Минотавърът крещи зад ъгъла,

забравил да полее цветето.

Съседът му живее в пъкъла,

а те двамата - в сърцето ми.

Руното, макар от злато,

осребря и се изтърка.

Не постелка, а мечта

одисейски ме побърка.

МЕЛАНХОЛИЯ

Не ме боли, че всичко свърши вече.
Краят е обърнато начало.
Споменът крещи - Прекрасно беше!
Но приключи. Тихо, тривиално.
Почна пълнозърнесто и диво.
В топъл хляб сърцата ни превърна.
После изпари се и изстина.
Чувствата ни полюсно обърна.
С шепа дъх, от двама ни издишан,
драсна по перваза своеволия.

Всичко свърши. Спорът е излишен.
Няма патос. Само меланхолия.
Тя ще отшуми. Ще избледнее.
Без да генерира тежки рани.
Жаждата за обич е знамение...
Само че не винаги сме жадни...

ИЗГОНЕН

Не вярвам, че съдбата е виновна.
Виновници сме всички тука, долу.
Родила се във мозъчната гънка,
болката промъква се, отново.

Все някой трябва да развързва
възлите, заплетени отдавна...
Със зъби или  с нокти ... Без да бърза...
Смисълът е скрит – но не е тайна.

Не е случайно, че и смърт намират,
дръзналите да живеят вечно.
Възлите изпиват всяка сила.
Корави са. Не се развързват лесно.

Защото крият в дълбините
оплетени житейски магистрали.
Във подлези заспали са мечтите.
Надеждите висят по празни гари.

Линчувана душата, овдовяла,
във болката намира своя смисъл.
Завързана за чувства и за тяло,
вини Съдбата, че така орисва...

Но не Съдбата в нещо е виновна,
а мозъкът крещящ, от грях оголен.
Идеята за Бог е старомодна -
отдавна от душата е изгонен.