Свръхнова

Когато се любим ... се раждат звезди...
Избухват свръхнови...
Небето гори...
Рушат се окови ...
И после вали ...
Моето аз -
всъщност си Ти...

Някой ден

Някой ден,
когато полетя,
безкрилието свил
в горещи длани,
ще стигна там -
до края на света,
дори да знам,
че слънцето ще пари.
А после ще прескоча зад Ръба.
Ще бъда сам - да знам, че там е края.
Но самотата няма да тежи.
И греховете си отхвърлил,
ще призная,
че имало е смисъл да живея,
да любя и да съм любим.
И дадената прошка
ще посея
в нивата на някой серафим.
Ще спра да съм човек
и не е чудно, че хиляди вселени ме зоват.
Когато полетя ще бъде чудо,
но няма да е края на света.

***

Жена и цвят,
сияние и нежност
и зов, и самота
и крясък от безбрежност
в изтръпнало сърце,
и жажда от безсилие,
боли от тишина,
боли от недомислие.
В пожари от печал
изтича битието,
превръща се във кал
със делника, с клишето.
И бавно се стопява
в умиращата сянка
с отритнатата муза,
но с дъх на пепелянка
прокрадва се в съня ми,
в следобедната дрямка.
Загадъчна, без думи,
в ухото ми нашепва
Безценна е Жената  -
пази я във сърцето!

Живот

Прегризвайки връвта на мрака,
разкъсвайки с лъчи нощта,
с очи стрели и дъх на лято,
със сплетени ръце в дъжда,
със думи вързани във възел
с мечти удавени в печал,
разплитайки пореден пъзел,
във който сам съм се вживял,
усещам воя на шрапнела -
в гърдите ми, крещяща жар,
усещам болката, копнежа,
на феникс гаснещ във пожар.
Прелистен във поредна драма,
смеха остави за залог
надгробен камък си поставям
с едничка думичка - Живот!

Пристан

Брегът умира всеки ден,
във приливната сила на вълните,
а пристана е сам и уморен,
затворил за зирители вратите.

Две лодки се полюшват и шептят
една на друга думи ветровални,
веригата проскърцва със тъга -
подслушва съкровените им тайни.

Ще дойде утро - ще се разделят,
излизайки в безкрая на морето,
но привечерни влюбено трептят
със приливния ритъм на сърцето.