ПОГРОМ

Прозрачно е това мълчание.
Безсилието не прикрива.
Вместо фалшиво оправдание,
през устни стиснати прелива.

Какъв погром! Душата стене,
недонаучила урока.
Мълчи света. Огромно бреме
на плещите светците носят.

И пак мълчат. Усмивки няма.
Вместо поредното "бля, бля"
Творецът свири на пиано
"Одата на любовта".

МЕЖДУ ЕТАЖИТЕ

Увисна любовта между етажите, 

заседнала в двуместен асансьор.

Какво ли още трябва да докажа?

Доказах, че не съм добър актьор.

Не искам вече болка и обиди.
Не знам защо воюваш още с мен.
Времето застина в неподвижност,
споменът усмихва се смутен.
Той не стига. Нови сили няма.
Не може да отключи гордостта.
Когато любовта е наранена,
в гърлото засяда с тишина.

МАРТЕНСКО

Студено е. И сняг прехвърча.

Мърмори нещо климатикът.

- Баба Марта се обърка -

оправда се синоптикът.

Засрами даже Януари

с бяла пухена постеля.
Вместо свежи минзухари,

белота вали неделя.

Преспи-чудо. Олелия.

Уж затопляне глобално...

Баба Марта се ядоса
и развихри театрално.

Мигат снежните човеци:
- Бабо Марто, що се случи?
- Вий, мълчете - тя им рече-
че ще чуете капчуци.

Ей, сега ще се усмихна
и ще цъфнат дрян и вишна.
Пролетта ще се събуди
многоцветна, красна, пищна.

И душата ще запее
с песента на пойни птици.
Баба Марта тъй се смее
и е винаги различна.

НЕ ЧАКАМ ЧУДЕСА

Не си виновна ти, че те обичам.
Поемам със усмивка този грях.
Признавам - идиот съм. Не отричам,
че бъдеще със теб си пожелах.
Но щастието все страни от мене
и сякаш неподготвен за страстта,
аз сгреших. Сега съм на колене -
страдам по изгубена мечта.
Не мога да те върна. Вече зная.
Втори дубъл няма в любовта.
Все още те обичам и мечтая,
но уви, не чакам чудеса...

ТЕЗИ ДЕМОНИ

Тези демони, които държат ръцете ми
и за нищо на света не ме изпускат,
влюбени ли са
или обсебени
от същността ми?

Ангелски знаци се спускат.
Но защо не чета битието?
Като първокласник сричам живота,
а звънецът е камбана в полето,
осеяно с грохнали кръстове
/грохнали от плътска похот
пътеки/.

Изпит след изпит...
Готов ли съм вече за вечните ловни полета?
С ръце оковани, с походка напета
към Рая дали ще поема?

Тези въпроси не си ги задавам.
Вървя през полето от пепел.
Кармата може живот да почака -
Животът не чака Поета.

ОБИКНОВЕНА НОЩ

Обикновена нощ.

Коли заспали.

Хъркаща луна.

Едноцветни тротоари.

Мокра тишина.

Скука под небето.

Всички луди спят.

С мръсното сетренце

ходя под дъжда.

В него се оглеждам.

Как съм оцелял?

В тази спяща лудост,

с този дъх от кал...

Влизам в асансьора.

Райските врати

тихо се отварят.

Трябва да се спи...

МИМ

Отдъхнах си в мълчание -
всяка логорея уморява.
Страховете се израждат в наказание,
но...
каторгата си всеки заслужава.
И аз,
като поредно чадо Божие,
заслужих своята почивка.
От бесовете в мен,
от всичките фантазии,
от фразите,
в които се измислях.
Едва успявам да сдържа
ритъма на битието.
В дръм-сешън-соло-пледоария
е концентрирано сърцето.
И концертира виртуозно.

Не падат птиците случайно.
Небето е съвсем условно
понятие за свобода.
Определено ще мълча
като премръзналия Космос.
Без вопъл, звук -
във тишина ще бъда за света апостол,
разнасящ прегорели тайни.
Дали ме чувате?
Едва ли.
А уморих се да говоря...
Но няма страх,
и няма срам,
и недоверие.

Без роля.
Без маска.
Без измислен грим...
И без страдание в душата
сега говоря като мим
и никой никъде не чакам.