ЕЛА

Вчера си тръгна.
Както винаги - завинаги.
Щом така си решила - Добре!
Небето помръкна.
Душата се срина,
но сърцето не спира, не ще.

Опитвах да бъда
напук безпристрастен.
Без карти прикрити в ръкава.
В играта нечестна,
все честният плаче,
а после вините прощава.

И тъй до безкрай,
до последния вопъл.
Изтощен в енергийна война,
те изпратих до прага
и въздъхнах дълбоко,
уморен от безчестна игра.

Затворих след теб.
Запалих цигара.
Дишах дълго свободния дим.
Ти си тръгна - Добре!
Щом така си желала...
Предпочитам
реалност без грим.

Но остава въпрос.
Цяла нощ ще гадая.
Ако утре, ей тъй, на шега,
на вратата почукаш,
аз дали ще отворя
и ще кажа отново...Ела!?

ЗАД

Писал съм хиляди думи,
но нито една не беше за теб.
За теб бяха парчетата от сърцето ми,
които валяха вместо сняг
и покриваха душата ми с твоето ухание.

Сричките, като кокичета,
изригваха по тротоарите на изреченията ми.
Но бяха несподелими.
Прекалено мои, прекалено лични.
Безлично беше само усещането ми за теб.
Недокоснато от реалността и суетата.
Красотата на битието пречупвах през
твоите усмивки или през твоите сълзи
и не оставаше нищо, ама нищо,
което да бъде мое.

Докато не се появи един обектив
и започна да наблюдава всичко отстрани.
Въпреки, че нямаше право, той те гледаше
с невиждащото си око
и разтваряше лещата си на обектива.

Обективно ли или не
се вреше зад завесите,
на споделеното ни АЗ,
премигвайки мигове,
скрит зад моето его!

Той може да разкаже хиляди истории,
но нито една вярна, нито една за теб,
нито една за нашата истинска същност.

Всичко е зад обектива, зад реалността,
зад кадъра, в който запечатвах очите ти.
А хилядите думи, които изписвах,
не бяха за теб.
За теб бяха парченцата от сърцето ми,
които ти принадлежаха.

В МЕН СЕ ВЛЮБИ

В мен се влюби странно, без смущение,
а бяхме от различни светове.
Бездната бе нашето общение,
а ръбът и - общо битие.

Влюбени се сливахме. Нехайни,
времето пилеехме със смях.
Мостове рисувахме безкрайни,
крачехме през пропасти без страх.

Но се случи. В миг анахроничен,
с невъзможен, нереален епилог,
в бездната се сринахме без ритъм,
дъното открихме без любов.

Падането беше краткотрайно!
После - доживотен махмурлук.
В мен се влюби странно, театрално.
Влюбена сега си в някой друг.

ПОПЪТНО

Вече можеш да се справиш сама

и нямаш нужда от мене!

Аз си тръгвам, какво от това!

Ти отдавна не си на колене!

Вече силна и с пълни гърди

своя път си поела в морето.

Продължавай! Не спирай! Върви!

Там очаква те бъдеще светло!

Аз оставам на пустия плаж

и ти махам с ръка за раздяла.

Ще се справиш сама, осъзнах

и попътен късмет ти желая!

Но оставям си, тайно от теб,

зрънце обич, което ме топли

и пристанищен звън на небе,
от което наглеждам те нощем.

ДУШЕГРИМИРАНЕ

Умрях от смях,

но осъзнах 

човешката си

неприрода.

Покрит със прах,

едва успях,

да изровя детски спомен.

С един ритник

го съживих!

Ах, хубаво било е,

вярно!

Но вече късно е,

уви!

Еклисиаст е казал харно,

че има време 

и за раждане,

че има време 

за умиране.

Умрях от смях,

но преживях

човешкото 

душегримиране!

НЕНАДЕЖДНО

Надеждата е чисто лицемерие -
не вярвам в третокласни оправдания.
Измислена е в миг на недоверие,
поредна архаична пледоария.
Използвана е често от палачите
в мига преди да блесне гилотината.
Надеждата е живо предсказание,
родило се в духа на мъртва истина.
Не се поти, разпръсква илюзорност,
възражда се дори и след провала,
Надеждата е вид безотговорност,
отваряща на пъкъла портала!

ПРОРОЧЕСТВО

разбъркани чувства,
обмислени рими,
грешки от хаос
и хаос без име
настръхнала есен,
луна подивяла,
вятър отнесен,
звезда посивяла...
...раздяла...
...раздяла...
крещи оскотяла
нощта
и бълнува
не чува сърцето,
не спи,
пророкува...
съдбата рисува...

Да се спасиш, политайки в съня си,


да бъдеш пръв в последен ешалон,


да задържиш завинаги дъха си,


от спомен да родиш уют и дом,


да изгориш остатъчната болка,


безкрилен през вселени да летиш,


да спреш мига и с капещия восък,


издишайки, реалност да родиш...