КРЪСТОПЪТ

Сънувах те на този кръстопът.
Усмихна ми се. Даде ми надежда.
И аз избрах - избрах да бъда мъж.
А ти с любов към мене да поглеждаш.
Но пътят е неравен и трънлив.
Не път, ами житейска катастрофа.
Едва успях да стигна полужив
витрината с най-важните въпроси.
Огледах се. Какво да избера?
Един самотен старец там се чуди
защо му са накрая на света
ятата разноцветни пеперуди?
Защо сънувах този кръстопът?
А ти защо усмихна се с надежда?
Събудих ли се? Или пак вървя
наникъде и нищо не поглеждам.

МАТЕРИАЛИЗАЦИЯ

Ти си моя измислица,

прераснала в отчаяние.

Колко стихове писал съм

без да чакам признание.

Мракът синьо мастило е.

Вятърът словотворец.

Аз с дима се изнизвам,

през отворен прозорец.

И политам в небето,

без координатна система.

Посоката е нагоре.

До върха на вселената.

Точно там те измислих,

непознала реалности.

И във белите листи,

те родих без баналности.

Тихо! Тъжната истина

няма да сгрее сърцата ни.

Ти, родена в измислица,

си по-реална от всякога!

ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ЦВЕКЛОТО

Ще ме събуди ли слънцето?

Преди пролетта?
Или в преспите ще замръзна?

Дъхът ми скрежовен е.
Любовта?
Зла интрига на лед я подхлъзна.

И се пръсна наоколо.
На игра.
На кристали топящи се в шепата.

В този студ не сълза,
а късче лед се отронва нелепо.

Аз ще чакам наивно.
До пролетта.
Всяка болка на сън е илюзия.

Щом не бягам от зимата,
ще поспя...
Дано слънцето
ме събуди.


Защо крещиш?
Отдавна съм буден!

Не вълните довяха тъга.
Невиновен е вятърът южен
топлитана попил на юга.

И не слънцето ме събуди
с лъчите
на копнежи и плоски мечти.

Аз събудих се буден.
Бездумен.
Без значение кой ме роди.

Затова не крещи.
Няма смисъл
от безмислена тишина.
Буда пак ще играе учител.
Иисус ще спасява света.

Зад завесата тихо се крие
паднал ангел, с гипсирана чест.

Ако кресна и аз...
Боже мили...
Ще намериш ли Ноев ковчег?

ОБЪРКАНО СЪРЦЕ

Едно объркано сърце

мечтае за безсънни нощи.

Умът не патките пасе,

а с чувствата се бори още.


Една негаснеща любов,

в кандило бездиханно тлее.

Нима ковчегът е готов?

Нима е всичко вечно временно?


За миг ще продължи света,

преди да се финално срине.

И без остатък, в самота

едно сърце ще спре да бие.

СИВО

Нима е все едно, че всичко посивява?

Слънцето, косата, поредната раздяла?

Нима е все едно, че сиви гургулици

кълват несретни мисли?

Пак също е, зная.

Но някакак по-различно.

Върхът на планината самотно ме подканя.

/Дали да го изкачвам?/

Прекрасната поляна

ме вика с дъх на пролет.

/А стихът не е полет, от слабост го написах/.

Над всяко тъжно чувство, порой слова излишни...

Млъквам удивен - гласът ми посивява.

От черно-бял рефрен душата остарява.

Къде си ти любов!? Пребродих световете!

Остана само гроб с едно умряло цвете...