ОПИТОМЕНА

Разхвърлян в спомени,
се качвам на тавана.
Там вещите изгонени
очакват бавно края.

Успявам да се спъна
в прашасала бохча -
вързоп от твойте думи,
вятър и мъгла.

Дори е малко психо
с белия саван.
Бушуват страсти тихо
на този стар таван.

Мирише ми на мухъл,
на стара препирня.
Нима това остана
след нашата игра?

Завързана на възел
в белия вързоп,
в разхвърляния пъзел
с прикрит отчаян зов,
с забравени стремежи,
предадени мечти,
желания хиляда,
и луди крамоли
простена любовта.

Грешка сме били?
Била дори опасна?
Сега е само стих,
напомняне неясно.

Безвкусна, без крила,
любов опитомена
на стария таван
препъна само мене.

НЕ УСПЯВАМ

Не мога да я мразя.
Не успявам.
Тогава как да спра да я обичам?
Сърцето ми, изпълнено с жарава,
не спира все за нея да ме пита.
Млъкни сърце!
Ти нищо не разбираш!
Дори не я сънувам всяка вечер,
дори не се опитвам да намирам
повод да я зърна отдалече.
Предател си!
Дори не ми се плаче
и мислите за нея съм прогонил.
Запълнил съм душата с безразличие,
а ти, сърце, защо пулсираш в спомен?
Не мога да я мразя.
Не успявам.
В безчувствие удавям сетивата,
а ти пулсираш в ритъм старомоден
и някак все за нея ми пригласяш.
Млъкни сърце!
Не, няма да те слушам.
Ще спра на твоя ритъм да угаждам.
Не мога все на теб да съм послушен,
не мислиш ли - понякога досаждаш!
Да, жаден съм.
От спомена си пия.
Понякога се връщам в него нощем
и точно там откривам, че се крия,
за да я обичам още, още...
Млъкни сърце!
Не мога да я мразя!
Тогава как да спра да я обичам?
Живее в мен, но няма да призная,
че тя е още моето момиче.

ТЕБЕШИРЕНО

"Обичам те!" - написа с тебешир.
Асфалтът беше мек и ароматен.
Топеше се смолата - черна кир,
а буквите искряха в маранята.
От жегата е. Тази топлина
объркала е твоите представи.
"Обичам те" - написа на шега,
а аз изтръпнах в помисли и драми.
Усмихна ми се. Аз пък се смутих.
Не можех да повярвам, че се случва.
В усмивката ти може би открих
изписани най-искрените чувства.
Дойде дъждът и надписа отми.
Асфалтът пак чернееше безшумно.
Във парка две изгубени души
се сгушиха в беседката бездумно.

ОТМИНА СТАРАТА ЛЮБОВ

Отмина старата любов,
с новата е по-добре.
От спомен жито не расте
е казал древен философ.

С всяка радост и тъга,
от бъдещето окрилен,
се ражда влюбеният ден,
огрян от нова светлина.

Не сълзи, а свобода
изпълни радостни гърди -
новата любов дари,
надежда, че е по-добра.

Дори погребано в пръстта
семето отправя зов.
За ново щастие готов
денят започва с любовта.