Не мога да я мразя.
Не успявам.
Тогава как да спра да я обичам?
Сърцето ми, изпълнено с жарава,
не спира все за нея да ме пита.
Млъкни сърце!
Ти нищо не разбираш!
Дори не я сънувам всяка вечер,
дори не се опитвам да намирам
повод да я зърна отдалече.
Предател си!
Дори не ми се плаче
и мислите за нея съм прогонил.
Запълнил съм душата с безразличие,
а ти, сърце, защо пулсираш в спомен?
Не мога да я мразя.
Не успявам.
В безчувствие удавям сетивата,
а ти пулсираш в ритъм старомоден
и някак все за нея ми пригласяш.
Млъкни сърце!
Не, няма да те слушам.
Ще спра на твоя ритъм да угаждам.
Не мога все на теб да съм послушен,
не мислиш ли - понякога досаждаш!
Да, жаден съм.
От спомена си пия.
Понякога се връщам в него нощем
и точно там откривам, че се крия,
за да я обичам още, още...
Млъкни сърце!
Не мога да я мразя!
Тогава как да спра да я обичам?
Живее в мен, но няма да призная,
че тя е още моето момиче.
